С Александър Малев се запознах на Фотоваканция 2020. Година по-късно той се съгласи да проведем серия от разговори по различни теми, свързани с фотографията, както и да ни покаже свои кадри. Днес Ви представям първия разговор „От първо лице“, в който нашият събеседник ни разкрива начина си за справяне с всеобщото притеснение на немалко колеги при снимане на портрети.
Снимане на портрети от притеснителни фотографи
При дипломирането си получих тема „Актова фотография“, а истината е, че от ранна детска възраст бях много притеснителен. Започнах да търся обекти за снимане, а мои приятели художници и скулптури ми предложиха да отида в Художествената академия, където имало прекрасни голи тела… на баби. Мой консултант беше Никола Стоичков и той ми каза: „Момко, какви са тези баби? За тебе няма ли мацки или да ти намеря аз?“ Оттогава имам ли фотоапарат в себе си съм толкова нахален, че никой не може да стъпи на малкия ми пръст. Оръжието ми стана да бъда нахален до бруталност.
Когато първоначално насочиш обектива към човек, той неизбежно се притеснява. Затова в миналото са измислени двуоките апарати, при които гледаш отгоре, а снимаш напред. По техен пример разработих свой обектив, който насочвам в една посока, а всъщност снимам в друга. Това се случва чрез вътрешни огледала и обектът не знае, че го снимам. По този начин успокоявам и своите лични притеснения, че някой не иска да бъде сниман. После му показвам какво съм направил и той в повечето случаи се харесва.
Портрет на Лили Иванова
Тук имам един конкретен случай с Лили Иванова, след който дълго време снимах с нея. От списание „Български воин“ ми беше възложено да занеса текст с обръщение към войниците от нейно име. Отидох да го взема от нея и трябваше да също така да получа нейна снимка. Тогава тя ми каза, че не е доволна от това, което са направили фотографите, с които работи.
В онзи момент тя беше с къса къдрава коса и искаше да покаже новото си лице. Попита ме дали имам апарат в себе си и след като потвърдих ми каза да я снимам. Аз бях със същия този обектив, който снима под ъгъл от 45 градуса. Насочих го към стената, а тя учудена ме попита защо натам. Аз и обясних, че първо трябва да го калибрирам. През това време направих 4-5 неочаквани за нея кадъра. След това махнах приставката и тя започна да ме пита как да застане и какво да направи. Отговорих ѝ, че толкова години е снимана за телевизия, кино, преса и би трябвало да знае, но тя държеше аз да я насочвам.
Поиска снимките още на следващата сутрин, но за целта първо трябваше да бъдат одобрени от редакционната колегия. Вечерта ги копирах, сутринта бе одобрена само една от тях и следобед отново бях при Лили Иванова. Попита как са снимките, а аз и отговорих, че са одобрили една. Тогава тя се възмути, че вероятно тя самата няма да одобри нищо. Подадох ѝ кутията, тя я отвори и каза: „Ти си голям фотограф, браво! Това съм аз!“ Веднага си поръча 1000 броя за раздаване и седмица по-късно снимахме корица за нейна плоча.
Този случай ме накара да разбера, че не съм велик фотограф. Снимката, която аз бях направил всъщност е огледалният образ, който тя вижда в своето огледало всяка сутрин. В действителност тя видя познатия образ, а не реалността за наблюдаващия.
Винаги готов за портрети
Много често ще чуете от някой, че не е красив за снимка. Какво значи, че не си красив? Всичко зависи как ще си построиш осветлението. Другото е, че когато трябва да снимам някой аз задължително разговарям с него предварително. Същевременно търся момента и апаратът ми е готов. Затова считам, че репортажните ми портрети бяха силни. В последствие започнах да усещам, че трябва да съм готов с настройките на апарата преди момента за снимане. Това се учи, не е вродено и действително много ми помогна да се сближа с известни певци, артисти и други личности.
Ще бъдем благодарни на всеки, който е готов да се включи в инициативата на клуб Photoworld за запазване на българската фотографска памет и ще очаквам вашите спомени и снимки на имейл: anton@photoworld.bg
Автор: Антон Даскалов
