Фотографът алхимик Калин Костов: Опитвам се да покажа разголената душа на човека

Калин Костов е от онези талантливи фотографи, към чието творчество не можеш да останеш безразличен. Интригува го ритуалността, усещането за церемониалност в портретуването чрез мокрия колодиев процес. Моделите му са като излезли от паралелна реалност, от друго измерение. Способен е да извади наяве неподозирани черти от характера на всеки, да извлече есенцията на неговата душа, освен в случаите, в които красивата обвивка се оказва куха отвътре…

Чуйте интервюто в SoundCloud

Кръжокът по фотография по онова време беше задължителен. В мен обаче остана тлееща искра. Дълги години след това, вторичният сблъсък с фотографията беше с едно апаратче, тип „сапунерка”, с което щраках всеки ден. В един момент обаче ми го откраднаха заедно с една раница. Вече ми беше станало доста интересно да правя снимки с този малък, смешен фотоапарат. Започнах да се оглеждам за по-висок клас камера. Една приятелка ми подари нейния, който беше намерила в Италия, но не го ползваше. Той беше стар Nikon D70S. Стар, стар, но огледално-рефлексен апарат, който хващах за пръв път. Имаше много функции и позволяваше човек да се разгърне още повече в себеизразяването си. Започнах да снимам, стана ми интересно и обнових старата камера. След това си взех по-нова, докато накрая започнах да снимам с full frame DLSR. Като достигнах това ниво на техниката, не виждах какво повече мога да желая от нея. Тогава ми стана интересно да се върна към онази, „детската” фотография, която да изследвам по-обстойно.

Като всеки начинаещ, ти не знаеш какво точно ти харесва. Търсиш какво ще ти легне на душата. Пробвал съм да снимам пейзажи, буболечки, портрети… Впоследствие се стигна и до това усещане за портрета. Следващият етап беше с голото тяло, което също ме заинтригува. В момента това е основното, което снимам. Най-познат съм с портрета и с голото тяло.

Другите автори са имали влияние върху творчеството ми на по-късен етап. Когато човек навлиза в някакъв жанр, който не му е много познат – било портрет, било голо тяло, гледа снимки на различни автори, поне аз така правех. Моят метод тогава беше да се опитам дори да заснема чужд кадър, който много ми е харесал, да го изуча откъм светлина, да разбера как е бил създаден. Стремежът ми бе да си дам отговор на различни въпроси, които ме вълнуват – откъде идва светлината, от какъв източник е, защо е толкова остра или мека. И при това търсене и пробване, ми идваха идеи за съвсем различни кадри, които виждах по съвсем различен начин от човека, който ги е заснел.

Най-любимият ми автор е Марк Лагранж. Харесват ми още Грегъри Крюдсън, Ричард Аведон, Питър Линдберг, Ани Лейбовиц – клише, но необходимо, Норман Паркинсън, Лилиан Басман, Хелмут Нютън и съпругата му – Джун Нютън, Ървин Олаф, Вивиан Майер и Робер Доано. В началото гледах портретите и творбите с голо тяло на доста руснаци. Например Дан Хечo, Руслан Лобанов, както и на българския фотограф Начо Каменов – Кубето.

Представете си колко кадъра можете да видите в един филм в рамките на час или час и половина.

Сега вече други неща влияят върху фотографиите ми, като например филмите. Има някои по-стари филми, които преглеждам по два-три пъти, дори и по повече. Има режисьори и оператори, които мислят и снимат като фотографи. Всеки път, когато натиснеш пауза, виждаш някакъв кадър. И това е страхотно, защото има 24 кадъра в секунда. Представете си колко кадъра можете да видите в един филм в рамките на час или час и половина. Допадат ми „Фотоувеличение” на Микеланджело Антониони, „Формата на водата” на Гийермо дел Торо, „Снимки в Палермо” и „Солта на земята” на Вим Вендерс, „Прозорец към задния двор” на Алфред Хичкок, „Отблизо” на Майк Никълс.

Когато има някаква изложба, някое събитие, което на мен ми се струва интересно, го посещавам. Например изложбата на Ървин Олаф, която беше в Националната художествена академия или дори портретите на Брайън Адамс във Vivacom Art Hall. Хубаво е да се видят такива неща. Много се впечатлих от Брайън Адамс – не само като музикант, но и с портретите, които показа тогава. Наистина, той има голямото предимство да има контакт с по-известни лица, с обществени личности. Но не може да се отрече, че творбите му са на много високо ниво. Не съм сигурен дали всички неща, но повечето му неща бяха аналогови, снимани на филм.

Черпя идеи и от музиката, в зависимост от това в какво настроение съм, какво ми се слуша в конкретния момент. По-меланхоличен тип човек съм. Снимките също имат по-меланхолично излъчване, израженията на хората са по-меланхолични. Може би несъзнателно слушам и повече такава музика. В същото време Whitesnake и Rainbow ми носят усещане за свобода и любов, а Metallica и AC/DC – за енергия.
Винаги съм в процес на търсене и не бих казал, че си седя и си гледам някакъв филм, нещо ми хрумва и тръгвам да го снимам. Напротив, аз снимам, снимам, снимам и по време на снимането виждам някаква посока, в която мога да тръгна и да развия идеята си. Не е моето нещо да седя и да мисля какво ще се хареса на хората.
.

Мисля, че има допирни точки, защото при портрета не показваш тялото, но идеята е да покажеш разголената душа на човека, когото снимаш. Целта е да извадиш нещо различно от това, което показва човека в ежедневието си или начинът, по който го виждат хората. Тук вероятно е приликата с голото тяло. Винаги съм се опитвал да избягам от това моята фотография, говоря специално за голото тяло, да се доближава до порнографията. Страня от това. Никой досега не е казвал, че моите творби са порнографски, освен Facebook. Докладват ме, но там критериите – за порнография, за голота и за изкуство като цяло, са доста по-различни и размити.

Когато снимам портрет на някого, го оставям той да води нещата, за да може и той да се почувства комфортно. Впоследствие съм се научил неусетно да изземам тази функция и да си донагласям всичко така, както искам да изглежда самия портрет. Със сигурност има тънкости в комуникацията. Може би правя и говоря някои неща несъзнателно. Оттам вече портретът се получава. Ако снимам един човек, а след мен влезе друг фотограф и го снима на същото място, със същото осветление, съм сигурен, че човекът ще изглежда по доста различен начин на снимките. Не бих казал, че търся внушения, не задълбавам в тях, а ако го правя не е толкова съзнателно. По-скоро се опитвам да заснема човека и той да се види по начин, по който досега не се е виждал. Понякога идеята ми е да представя човека така, че да го върна назад във времето, за да се види в друго време, в друго измерение.

Имам се за затворен тип човек, интроверт. И снимането на хора е предизвикателство към мен самия заради общуването с хората – да видя как ще ме възприемат те, какво ще видя в тях, какво те в мен. Всеки път започвам отначало, все едно досега не съм снимал портрети и ми е много трудно. Всеки човек е различен, подходът е различен всеки път. Някои снимат космоса, звездите, аз снимам очите, които издават каква е душата му, а тя също е една необятна вселена.

Аналогов е силно казано. Почти винаги съм с аналоговата камера в едната ръка и със смарт телефона в другата. Това е по-скоро някакъв паралел, който е доста голям плюс за мен в сравнение с хората отпреди 50 години, когато са имали само аналоговата камера в ръката си. Като стигнах до дигиталното тяло, ми беше интересно да се върна назад във времето и да видя как е започнала самата фотография. След това вече започнах да снимам на филм – Leica формат, среден формат, а оттам вече голям формат, докато накрая се върнах наистина в зората на фотографията с мокрия колодиев процес, който датира от 1851 г. Комично е това, че купих камерата си за 60 лв. от OLX. Но в един момент за всички става ясно, че камерата не е чак толкова важна. Мога да си направя камера и от един кашон. Самият обектив, за който става въпрос, е произведен през 1888 г. – проследих го по серийния номер.

В момента подготвям една камера с формат 30х40 см. В България не съм забелязал някой да е ползвал такъв формат камера, каквато използвам аз. Ако има, то вероятно ще е само една с такава големина. Оттам нататък да намериш нещо за тази камера, става още по-трудно. Кауза пердута. Даже е доста трудно да се направи реставрация. Затова с Андрей Дончев от Самоков ще я попроменим малко. Без негова помощ щях да държа тази камера в хола си и да си правя селфита с нея.

Това е интересното и различното в този процес – заснемането реално отнема от 3-4 до 8-15 секунди. В наше време никой не снима портрет за толкова време, а за някаква част от секундата, стотната, хилядната и т.н. Човекът наистина изглежда по доста по-различен начин, когато трябва да е себе си между 4 и 10 секунди. Не може да играе толкова и да слага маски. Много често се изненадва след това като види резултата от самото заснемане. Образът е огледален, а той е свикнал да вижда снимките си по друг начин. Това също дава едно много по-различно усещане за това, което виждаш. Много познати, които гледат моя портрет, виждат, че е леко различен. Докато се усетят къде е точно разликата, минава известно време, което е добре, защото има едно търсене и съзерцаване в портрета.

Не толкова много напоследък. В момента обичам естетиката в композицията, която гали окото ми.В началото, когато започвах да изучавам този процес, четох много, гледах много видеоклипове. Но за себе си знам, че за да видиш наистина как се случват нещата, трябва някой да ти ги покаже на практика, а не просто да си наясно с теоретичната част. Свързах се с едно момче – Велин Заячки. Писах на доста хора, но само той ми отговори и се съгласи да ми покаже как се случват нещата. Очаквах да ми пише някой 40-50-годишен или дори по-възрастен, а се оказа, че той е на 28-29 години. Момчето ми показа процеса.

Когато видях как се случват нещата, дигиталната и филмовата фотография останаха на заден план. Това ме погълна изцяло. Целият процес е един ритуал. Няма определена тънкост, на която да се наблегне. Но там всички неща са свързани – всяка една стъпка трябва да се направи според твоето усещане, но трябва да спазваш някои правила. В момента, в който объркаш стъпките по заснемането, снимката може да се развали. Това би било изнервящо за човек, който не е усвоил дотолкова добре този процес. Моята идея беше точно такава – да го усвоя до такава степен, че самото заснемане да остане по-голямото предизвикателство. Другото вече става техническа част – приготвянето на емулсията, подготвянето на стъклото.
Все още има неща, които не съм успял да овладея до съвършенство, но ги владея доста по-добре от много хора, чиито творби наблюдавам в социалните мрежи. Когато се получи някакъв дефект, гледам веднага да си отговоря на въпроса защо се е получил. Номерът е да можеш да предотвратиш тези неща. И в момента, в който решиш да включиш този дефект в творбата си, да знаеш как да го предизвикаш. Например тук има един дефект, който се получава при изпарението на колодия – по краищата химикалът започва да се изпарява по-бързо и се получават едни петна, все едно материалът се е разял. Това се получава точно от изпаренията. Когато държиш плочата прекалено дълго, той започва да се изпарява отвън навътре. И ако държиш прекалено, това ще се получи отстрани. А ако я държиш точно колкото трябва, да речем около 15 секунди, това няма да ти се получи..

Има материали, които са канцерогенни. Това, което ползвам аз, са кадмиеви и амониеви соли, макар че има различни рецепти. Използва се етер, използва се алкохол – 95%, който е много силно запалим. До някаква степен тази алхимия е опасна. Оглеждам се за нещо по-безвредно. Винаги работя с ръкавици, с предпазно облекло, защото много цапа и поврежда дрехите и, разбира се, с маска. Правил съм 1-2 портрета и без маска, но ако трябва да снимам по-продължително време, повече портрети, задължително слагам маската. Реално, колко и да е отровен този процес, като всяка отрова – в зависимост от дозата – може да се възприеме като терапия, като лек. Така че и тук това важи с пълна сила.

Бях на базара два дни и имаше доста засилен интерес. Буквално едва смогвах да се справя и насила си давах почивка. Да дишам етер 8 часа, въпреки че съм с маска, ми идва в повече. Имаше голям интерес, наистина. Снимаха се поединично, групово, след това идваха дори в студиото ми и си правеха и семейни портрети.

Със сигурност има, дори не мисля, че съм овладял кой знае какво. Овладял съм един процес, чрез който фотографите са снимали много отдавна. До някаква степен това е процес при фотографирането, но самата фотография е свързана с рисуването със светлина. В това е основата. Другото в този процес е по-скоро техническо. Оценявам го като някаква церемония, като например чаената церемония. Има неща, които трябва да следваш, които трябва да направиш. И фактът, че всичко това е минало през твоите ръцете, ти доставя още по-голямо удоволствие – от подготовката на стъклата, през забъркването на химикалите, подготовката на емулсията, поливането, заснемането, след това проявяването и фиксирането. Накрая държиш в ръцете си снимката, наслаждаваш ѝ се не само с очи, но и с обонянието си, с ръцете си. Както в живота, така и в дигиталната фотография, с целия този забързан начин на живот, става все по-трудно човек да може пълноценно да се наслади на момента. Точно този момент се опитвам да разтегля във времето възможно най-много.

Въпросите зададе Десислава Пътева