Започваме серия разкази „От първо лице“, които да обогатят нашата рубрика за българска фотография „35 мм“. В нея родните фотографи ще споделят опит по теми – някои близки, други по-далечни за младото поколение. Целта ни е да запазим тези автентични спомени без грубата намеса на интервюиращия. Надяваме се, че всеки ще намери нещо ценно в тези лични откровения.
Ще дадем начало със спомените на навършилия преди дни 75 години Гаро Кешишян – за цензурата и фотографските страхове по време на комунизма. Този отговор бе част от представянето на книгата му „От упор“ по време на „Фотоваканция 2021“. Препоръчваме да си я купите, докато е все още топло издадена и налична. За незапознатите това е първата българска книга с творчеството на този фотограф. В нея ще откриете не само десетки снимки на Гаро, но също осем разговора, водени от Красимир Машев.
Цензурата при комунизма
Имаше един момент, в който на фотографите се гледаше като на някакви „щракаджийчета“ и не им се обръщаше голямо внимание, освен ако не бяха фоторепортери в централните издания. Част от нас снимахме нещата „в упор“. Така, докато не ни обръщаха внимание, започнахме една история, която нарекохме „Битка с комунизма“. Целта беше да се изважда на показ и да се снима нещо, което усилено се крие. Ако всичко онова тогава бе достигнало до цензорите вероятно и аз щях да копая дупки с трудоваците от моите снимки. За щастие това не се случи и така съхраних някои детайли от онова време. Имаше и такива моменти, в които те хваща малко страх. Страх, страх, но като не ти се случва нищо и ставаш по-нахален, още по-нахален и така горе долу се справяш.
Чак през 89-та година нещата малко се разхлабиха. Тогава започнаха да излизат фотографиите, които сме правили преди това под сурдинка. Този процес не беше актуален само в България, а за целия източен блок. Аз и няколко колеги получихме покана да представим тези наши снимки на изложба в Лозана. За мен е загадка откъде организаторите бяха получили информация за нас. В изложбата бяха показани само фотографии и документални филми от Източна Европа, без Съветския съюз. Само снимките бяха над 3000. Нямате представа на какви непоказвани до онзи момент потресаващи кадри станахме свидетели. Имаше снимки от лагерите, дори направени от самите лагеристи – изпомачкани фотографии, от които да се разплачеш, докато ги гледаш.
Въздух от изтока
Най-много ме изненадаха документалните филми, които се прожектираха вечер по време на същото събитие. Най-страшният филм, който видяхме беше за Чернобил. Оригиналът на кадрите, направени от първите хора, отишли там да снимат. На място беше дошъл авторът на филма. Това никога няма да ми излезе от главата. Той снима от хеликоптера, с който наближават гръмналия реактор. Когато са наблизо изображението започва да избледнява от радиацията и става чисто бяло. Представете си какво става с хората. Когато започват да се отдалечават, правейки кръг, изображението пак се появява. Това беше оригиналният филм, а авторът ни обясни, че е болен от лъчева болест и е последният оцелял от екипа.
Наистина не може да си представите за какви неща става дума. Ще дам още един пример с фотографии от мина в ГДР. В нея през 20-ти век работниците са чисто голи с пранги на краката. Все едно са роби! Ние гледаме тези ужасии, тези черно-бели фотографии и си казваме: „Боже, ние какво знаем?“ Мислим си, че ще ни арестуват, защото сме снимали намръщени милиционери. Истината е, че много хора са жертвали бъдещето си, за да правят подобни силни фотографии и ние да можем да научим нещо за времето, в което живеем. Когато застанеш пред подобно чудо се чувстваш ужасно малък, защото ти не си имал възможност или не си посмял да снимаш подобни неща. Интересно беше, че цялата изложба носеше заглавието „Въздух от изтока“.
Ще бъдем благодарни на всеки, който е готов да се включи в инициативата на клуб Photoworld за запазване на българската фотографска памет и ще очаквам вашите спомени и снимки на имейл: anton@photoworld.bg
Автор: Антон Даскалов
