Този разказ от първо лице с Кирилка Савова е част от поредицата филми за известни родни фотографи, продуцирани от Кино-фото клуб „Бистрица“, финансиран от Столична община – програма „Култура“ и заснет от Емануил Трейман. Този и другите филми-портрети (за Борис Борозанов, проф. Цочо Бояджиев и Гаро Кешишян) ще бъдат показани в програмата на „Европейски месец на фотографията“ 2022. Прожекцията е планирана за 7 юни 2022 г. от 20:00 ч. в кино “Влайкова” – София.
За себе си
Името ми е Кирилка Савова и съм фотожурналист с петдесетгодишен стаж. В детството си имах още една страст – филологията. Дори бях започнала да я уча в Софийски университет, но фотографията надделя. След втори курс започнах сериозно да се занимавам с нашето изкуство и се прехвърлих в тогавашното полувисше кино училище. Когато завърших бях разпределена в цветна лаборатория. Това стана по желание на тогавашния ѝ ръководител Михаил Кръшняк. Той беше решил, че съм най-подходяща за тази длъжност. Това беше тежка работа, свързана с много вредна химия. Последното наклони везните и след време се преместих като завеждащ отдел във ВИАС (днешен УАСГ), където бях няколко години.
В последствие бях поканена в станцията на младите техници, където обучавах любители фотографи. В тази връзка участвах като докладчик от българска страна в международен конгрес на фотографските любители. Той се проведе в Златни пясъци, а в следващите години взех участие и в следващите събития, които се провеждаха в чужбина. Оттам стартира моята кариера в журналистическата фотография, тъй като обучавайки младите не можех да спра своя интерес към живия живот. Кандидатствах в Агенция „София прес“, където бях назначена за фоторедактор в новообразуваната редакция „Телевизия и фотоинформация“. По-късно бях част и от екипа на списание „България“, което също беше под шапката на агенцията. То се издаваше на девет чужди езика.
Професията ми предоставяше възможности да участвам в различни фотографски конкурси в България и чужбина. Системно изпращах снимки чрез ДП „Българска фотография“. Това доведе до редица участия във Франция, Германия, СССР, Чехословакия, Австрия и други страни. Една особено ценна награда за мен е сребърният медал от Страконице /Чехословакия/ през 1977 година. Имам множество други награди, медали и дипломи.
През 1974 година в България се проведе конгрес на FIAP, на който отличиха пет български фотографа със званието AFIAP. Това бяха Янка Кюркчиева, Никола Стоичков, Лоте Михайлова, Румяна Бояджиева и аз. Нося това звание с гордост, но то е и задължение към поддържане и повишаване на нивото.
За професията фотожурналист
Фотографията беше мое хоби в детските години. Тогава все още правих детски опити, а в последствие разбрах, че това е сериозно занимание, поради което изоставих филологията и се посветих на обучението във фотография. Трябва да си призная, че е много интересно и приятно, когато твоето хоби се превърне в твоя професия. Работата е удоволствие и тогава отиваш с усмивка и радост всеки ден.
Резултатите и срещите с най-различни хора на изкуството, науката и медицината ми носеха огромна радост. Всяка от тях ме обогатяваше и се връщах заредена с нови познания и особени чувства, че съм изпълнила не само задачата си, но съм видяла и научила нещо ново. Докоснал си не само хубавата страна на това, което си търсил, но и същината на определена професия. Срещала съм се с хирургията. Снимала съм операция на сърце на дете на единайсет годинки. Осветителят, който ми помагаше беше на път да припадне и се наложи две сестри да го свестяват. През това време аз се бях качила на стълба и снимах над опериращите професори. И сега потръпвам при спомена за това разрязано детско телце и какъв кураж е необходим. Когато работих се вглъбявах в това, което правих и забравях всичко останало. След тази операция наистина се чувствах изчерпана.
Освен трудните обекти професията ме срещна и с много хубави. Например балетът, който ти дава възможността да гледаш и уловиш най-хубавия момент на сцената. Или пък опера и театър, където е нужно да уловиш хубавия израз и психологичното състояние на актьора. Това е умение да търсиш, но и да умееш да заснемеш интересния момент. Винаги бях готова да работя – не чувствах умора. Напрежението ме поддържаше винаги бодра. Харесвам си професията и никога няма да съжалявам, че се посветих на нея.
Често ме питат как съм избирала снимките, които да покажа или изпратя на конкурс. Това, което правя е да избирам според изражението, какво искам да покажа – характера или фотографията. Най-често е комбинация между излъчването на снимания, осветлението и обстановката. Избирам най-изразителния, най-характерния, най-изящния и най-вече този, който най-много би развълнувал зрителя, както вълнува мен.
За срещата с известните личности
Срещаш големи хора, обаче разбираш, че те са големи човеци. Разкриват се душевността и виждаш колко богати са като личности. След всяка среща аз бях обогатена. Снимах Николай Гяуров в ролята на Иван Сусанин. Той е омайващ и омагьосан, докато е в роля. Отидох да го видя в студиото, а там той бе истински, със слушалки на ушите изпълняващ ежедневните си дейности. И накрая в кафето той се превръща в обикновен приятел. Срещите и докосването с такива хора винаги ми е действало освежително и обогатяващо.
Срещала съм се и с кардиолога професор Димитър Димитров – един от първите, които са правили сърдечна операция в България. Гледах го, докато работи и в този момент той имаше ледено излъчване. След операция се отпускаше уморен, но удовлетворен, от това което е направил, давайки втори живот на оперирания пациент. Тази среща винаги ми е давала кураж и сили да напредвам, да търся новото и непознатото в живота.
Разбираш, че хората имат не само фасада, но и втори план, който ти дава и разказва много за човека. Тогава свикнах да гледам зад образа, който си изграждат. Свикнах да търся състоянието и да уловя психологически момент. Подхождах към тях с усмивка, подходящ и смирен тон. Вероятно затова никога не съм срещнала отказ, когато ги помоля за една или друга поза. Фотографията е професия, която ти носи удовлетворение, защото виждаш резултата от това, което си гледал само ти и ефектът, който кадърът произвежда върху останалите зрители. Отпечатаният образ прави съпричастни зрителите с моята среща с този човек.
Какъв съвет мога да дам за снимането на портрети? Снимането на портрети е въпрос на психология. Много колеги са ми казвали, че влизам успешно в контакт със сниманите и това води до тези успешни и ведри портрети. Може би умея да бъда внимателна, любезна, усмихната и деликатна, и по този начин да предразполагам обекта. Надявам се това удоволствие да не е било само за мен, но и за сниманите.
Любима снимка и какво я прави специална
Имах покана от National Geographic да снимам петима актьори. Георги Георгиев – ГЕЦ беше един от тях. Помолих го да донесе няколко разноцветни ризи, за да го снимам в парка Заимов. Той дойде с цял куфар с ризи. С усмивка ме питаше къде искам да седне, коя риза да си облече. И всичко това го правеше с желание в парка, знаейки че за мен това е професионален дълг. Тогава се получиха много хубави портрети, защото имаше някаква психологическа връзка помежду ни. Той имаше желание да ми помогне, знаейки че имам отговорна задача. В тази задача избирах внимателно фона, за да не бъде той ангажиращ и акцентът да падне върху портрета. Това е да умееш да подходиш към обекта правилно и, когато той отговори по същия начин, резултатът е блестящ.
Ще бъдем благодарни на всеки, който е готов да се включи в инициативата на клуб Photoworld за запазване на българската фотографска памет и ще очаквам вашите спомени и снимки на имейл: anton@photoworld.bg
Автор: Антон Даскалов
