Всеки запален по фотографията човек знае какво се крие зад Magnum. Това е най-престижната фотографска агенция, създадена на 27 април 1947 в Париж. От основаването й, до ден днешен, единственото руско име в списъка на членовете й, е това на Георгий Пинхасов.
Кой е Пинхасов?
Роден 1952 г. в Москва. След гимназията постъпва в Московския институт за кинематография, а също така работи като фотограф в студията „Мосфилм“.
През 1978 г. се присъединява към Съюза на графиците в Москва (секцията за снимки) и придобива статута на независим художник. Снимките му са забелязани от режисьора Андрей Тарковски, който го кани да направи репортаж за неговия филм „Сталкер“ (1979).
През 1985 г. Пинхасов се жени за французойка и се премества в Париж.
За Георгий Пинхасов най-важното във фотографията е „невидимостта“ когато изображението не е пряка илюстрация на събитието, а изисква декодиране. Голяма част от неговите снимки са такива, в които не се разбира веднага какво се случва, а изискват интелектуално усилие за декодиране на информацията.
Не бих направил своите експерименти, ако съдбата не ме срещна с Тонино Гуеро, който ме посъветва да снимам какво се случва в СССР. „Снимай направо на улицата – това е мястото, където е истинския живот, за който Запада няма никаква представа. Това е ценно „, каза той. И аз тръгнах по улиците. Но тъй като практически беше забранено да се снима, бях плах, правех снимки „от пъпа“, без да гледам обектива. И тогава направих за себе си друго важно откритие. Добрата снимка е дар от съдбата. Повечето от най-добрите ми снимки – просто не ги видях. Съдбата ви дава два шанса – шансът да снимаш и шансът да видиш какво си снимал.
„Има много хора, които снимат, но им липсва късмет. Трудно е да се видиш отстрани. Хенри Картие-Бресон обърна снимките на 180 градуса, за да усети композицията. Това, между другото, беше неговото откритие – да снимаме това, което по принцип е невъзможно да се улови. Картие-Бресон никога не построи кадър, снима интуитивно, а резултатът беше изненада и за него. Този подход е най-близо до мен.„, споделя Георгий Пинхасов за съосновятеля на агенция Magnum, в която влиза случайно с малко доза късмет.
Magnum
„Дойдох в Париж през 1985 година и не смеех да покажа на когото и да било съветския си архив. Една приятелка от Центъра за фотография предложи да покаже тези снимки на Себастиано Салгадо. Малко преди това бях видял негова изложба и бях много впечатлен. Салгадо е класически фотограф, много интересен. Неговата работа е много различна от моята: за мен моментът е важен, за него качеството. Тази жена от Центъра за фотография му звъннала по телефона и му казала за мен, а той отвърнал: Нека дойде. Аз дори не знаех, че отивам в Magnum. Бях обезпокоен от друг проблем по онова време. Струваше ми се, че всичките ми репортажни снимки, донесени от Москва, са антисъветски. Че те ще бъдат интерпретирани именно в този контекст. По това време мнозина бяха лишени от гражданството си, а аз не исках това.
Нямах нужда от допълнителен патос. Струваше ми се, че най-лошия PR за един творец е политическия. Художникът не трябва да търси признание чрез скандали и интриги. За мен беше важно, работата ми да бъде възприемана сетивно, без паралелни идеологически коментари. Исках честно да вляза в света на фотографията, а не така – ето, донесъл съм ви забранен архив от СССР. Тогава директно попитах Салгадо: „Вие сте художник, вие сте ляв, вие сте приятел на Съветския съюз. Кажете ми честно, тези снимки антисъветски ли са? „Той се засмя и каза: „Не, те са много художествени. Вие да постъпите в Magnum ли дойдохте?“ Казах: Не, просто исках да ви покажа работата си. „Но защо не се присъедините?“ Мога ли?, попитах аз. Той отговори: „Опитайте. Само че тази година не приемаме. Върнете се след година„.
Такa и става. Пинхасов по това време работи във вече несъществуващото списание Actuel – много ляво и много провокативно. Именно те подхвърлят в СССР фалшиво издание на вестник „Красная Звезда“ с абсурден репортаж за това как Горбачов бяга на Луната.
„Те бяха страхотни авантюристи, за тях беше важно да вършат подвизи„. В Actuel Пинхасов среща журналиста Томас Джонсън. Заедно с него правят невероятно авантюристични и екстремни репортажи.
Заснехме парижката мафия, проститутки, дребни мошеници, договорихме се с полицията за снимки в някои труднодостъпни места. Фотографите на „Magnum“ явно видяха тези публикации. Като цяло агенцията няма задача да открива имена, важно е човек да е вече независима творческа личност. Плюсът за мен беше, че те нямат нито едно руско име в състава си. Показах история за бухарски евреи, серия за грузинските бани и черно-бели репортажи от Съветския съюз. Бях приет
Художник в подбора
Аналоговата фотография оформя Пинхасов като творец, но днес той държи в ръцете си цифров апарат в свят, в който всички снимаме и се наричаме фотографи.
„Както казва Виктор Мизиано имаше моменти, когато единственият визуален образ беше изображението – иконата“. Но тези дни са минали. Вярвам, че визуалното изкуство трябва да бъде в ръцете на обикновените хора. Светът трябва да бъде сниман от всички гледни точки, наблюдавани от милиони очи. Най-добрите ще изкристализират с времето. Много е важно да архивираме света с максималния брой обективи. За мен фотографията е предимно бележник. Това ви освобождава от патос.
Аз регистрирам събитията, но не обременявам главата си с мисълта, че съм длъжен да правя шедьоври. Аз играя ролята на художник в подбора. Избирайки снимки, измислям концепция.
За разлика от повечето, които първо измислят концепция и след това я снимат. Виждам как е устроен светът и работата ми изхожда от тези правила“.
Автор: Красимира Пастирова