Младен Катранджиев, макар роден другаде, е самоковец по дух, тъй като е отделил голяма част от живота си на този край и прекрасната му природа. С него се запознах на събитие за Петър Боев, което организирахме в библиотеката в Самоков. Автор е на прекрасен фотоалбум за Рила. Негови снимки са публикувани в най-различни издания, а интервю с него е поместено в списание „За Самоков“. Днес представям на вашето внимание моя пореден разговор с него, посветен на фотографията.
Къде сте роден? Разкажете повече за своето родно място и род.
Роден съм през 1942 г. Произхождам от малкото градче Исперих. Всъщност един негов квартал, селце. Близо е до Свещарската могила. Препоръчвам да я посетиш. Това е най-впечатляващата могила в България. Първо като размер и второ като вътрешно оформление чрез осветлението и озвучаването, което са направили там твоите колеги историци. Обиколил съм всички могили в Казанлък, Старосел и не знам още къде, но за мен Свещарската е номер едно в България. Роден съм на 3 км от нея. В този карстов район има много пещери и стръмни каньони, по които като деца се катерехме да ловим птички и змии. Оттам започна и алпинизмът.
Какво образование имате и къде сте го завършили?
Завърших в Националната спортна академия със специалност планински спортове, туризъм и западни езици. Под планински спортове имам предвид: ски, ориентиране, алпинизъм, катерене по скала, катерене по лед, с всички съоръжения, с цялата история на покоряване на планините. Често ни се подиграваха, че ние ВИФ-джиите можем да правим само едно нещо с главата си – челна стойка. Преди това завърших средно училище в Свищов – реномираното средно училище Държавна търговска гимназия „Димитър Хадживасилев“. В него имаше страхотни зали по физика и два кабинета по машинопис. За да потвърдя думите си ще кажа, че в единия имаше машини „Ремингтон“, а в другия – „Адлер“. Еднакви немски машини, по 35 в кабинет. Там учехме десетопръстната система. В това училище станахме човеци. Преподавателите бяха заклети счетоводители. Мъже и жени, които не се женят, не правят семейство, защото са към Министерството на икономиката, където правеха одити и ревизии на големи наши предприятия.
Кога започнахте да се занимавате с фотография и как?
Трябва да подчертая още в началото, че съм любител фотограф. Такъв беше и нашият фотоклуб в Самоков. Необходимо е да отдадем почит на професионалните фотографи от Самоков, които работеха заедно с фотоклуба по това време – бих го определил между 1975 и 1990 г. Това са Борислав Димитров и Георги Субев (сега „Фото Субев“), който работеше при първия. По онова време нуждата от снимки беше за паспорти и сватби, почти както и днес. Кой например не обича да види сватбената снимка на своите родители? Това са много интересни доказателства, както и самите костюми от онова време.
Професионалното фото от този период не бива да се подценява. Да не говорим за количеството материал, който те изкарваха. Един любител правеше в годината да кажем 50 снимки. Професионалистите правеха маса… Освен това тогава съществуваше и т.нар. фотооцветяване. В Самоков имаше две такива лаборатории. Първо се правеха големи копия на пейзажи 40 на 60, за цяла България, на матова хартия, черно-бели. След изсушаването и доброто им фиксиране се даваха на оцветяването. Цели кашони! Там с анилинови бои оцветяваха горе-долу. Снимката беше някакъв блед пейзаж, германски тип отпреди войната. Немците какви материали имаха отпреди войната? Цветовете още бяха много бледи, нямаше наситени бои, нито хартии. Обаче, пак задоволяваха някакъв интерес. Много се работеше в тази посока.
Професионалистите също така ни помагаха и със съвети. В нашия клуб „Анастас Карастоянов“ бяха Георги Григоров, бай Генко Дончев, Субев, две негови племеннички, Любовой, Георги Михайлов, Ива Цинзова, Драгомир Йончев и др. Мисля, че някъде имам списък на този клуб. Имахме две лаборатории. Проявяваш си копие и заедно гледаме, коментираме, обсъждаме – какво може да се подобри и т.н. Едно е да го гледаш на негатив, друго е вече позитивът. Получавахме списания: Българско фото, Советское фото, Чешко, Полско, ГДР и др. Всичко ставаше благодарение на Димитър Чаушев, тогавашен председател на Профсъюзния дом на културата.
Тоест не е имало някакво разделяне: „ние сме професионалисти, вие сте любители“?
Сега е частно, тогава беше държавно. Държавата им даваше фотоапарати. Имах приятели от „Централфото“, чиято кантора беше на „Графа“. Ползваха страхотни фотоапарати. На един от тях бяха дали Хаселблад, това с което американците отидоха на Луната. Спомням си един случай – посрещане на Тодор Живков на летището. Фотографът гледа във визьора и връща назад, защото делегацията върви срещу него. Не вижда, че зад него е 5-метров пад, а делегацията трябва да завие по едни стълби. Той пада на гърба си. Казваше се Тодор Симеонов, много хубаво момче.
Този апарат правеше страхотни снимки. Още тогава имаше автофокус, вътрешно измерване и т.н. По-късно излязоха Минолтите. Среден формат по-скоро се водят. Голям формат не сме имали в клуба. Помня и тези, в които си навираш главата в един калъф с един мях. Държиш капачката на обектива, казваш на снимания: „Не мърдай!“. Щрак! Чакаш 1-2 секунди и тогава затваряш капачката, и проявяваш. Имаше много руски апарати: „Зенит“, „Фед“, ама „Фед 2“, сигурно е имало и 1 преди това, „Старт“, „Смена“. От баща си имах една немска „Вера“.
Какъв беше Вашият пръв фотоапарат?
Сменил съм много фотоапарати. По едно време баща ми продаваше фотографски материали, предимно „Агфа“. Той ми даде едно фотоапаратче „Таксона“, което бих казал че е по-малко от твоя телефон. Много хора съм питал и никой не е чувал за подобен модел. Беше Лайка формат, но не 24/36, а 24/24. Правеше квадратче и от един филм не излизаха 36, а към 50 кадъра.
Просто те са по-малки?
По малки, но обективчето му беше Цайс, много остро. При добро проявяване можеш да извадиш снимки като за корицата на албум без никакви проблеми. Най-много снимки направих като войник. Служех на границата, а там всичко беше интересно: оръжието, униформите, самите физиономии на служещите. Представи си момченца, завършили средно образование или пък не – изведнъж облечени в едни шаяци, в едни чували, с едни кепета…
И попадат някъде…
Попадат някъде и един офицер ги командва. Имахме граничарски кучета, следови, които се взимаха от школата в Берковица. Там бяха тренирани, а ние ги дотренирахме да преследват човек по следа. Най-интересното на тези кучета – строени са 120 войника в една редица. Кучето е отзад в бараката и му се дава шапката на един от тези войници, а то отива право при него.
Черно-бяла или цветна фотография предпочитате и защо?
Някой беше питал: „Ирене Папас ли предпочиташ или Клаудия Кардинале?“ Ирене Папас е героиня от Зорба Гъркът, тя играе вдовицата. Страхотна красавица, а всички нейни филми бяха черно-бели, но прекрасни. Черно-бялото изисква повече изучаване на светлината. Веднъж снимах една скала в Родопите, около 20 метра побита на едно било. Никой не знае как е застанала там и един приятел ме е гледал от съседния хълм. „Абе гледам те отгоре, въртиш се като калайджия, ту тук, ту там, коленичиш, залягаш. Какво правиш? Змии ли ловиш?“ Казвам: „Изучавам най-добрия ъгъл и най-добрата светлина.“ Черно-бялото изисква повече…
Майсторство?
Внимание, повече отношение, не така да го претупаш. Може би и защото цветното дойде в една епоха, когато вече можеше да се въздейства много върху него. Цветното което правехме в миналото беше пълна кал. Първо защото филмите бяха много лоши. Снимахме на руски и източногермански „ОРВО“. Всички хора, включително Боев и спортните фотографи в София снимаха на такива. При цветните имаш един целулоид, а отгоре трите основни цвята. Японските филми Фуджи бяха с пастелни и преливащи се цветове, а при американците цветовете бяха ярки и шарени, като на петела опашката.
Какво е необходимо, за да се направи най-добрата снимка?
Сто неща! Сто неща са необходими, за да стане най-добрата снимка. Едно да го няма и вече не е хубава снимка. Има ли нужда да ги изброявам? Светлина, обектив, ракурс, макиаж, ако е нужно и т.н. Първият албум за Хималаите е правен от японец. Само те могат да работят така. Фотографът ходи с трима помощници, които носят лаборатория. Качва се, снима и след това веднага слиза и проявява. Гледа копието, ако не му хареса нещо на следващия ден пак се качва да снима. Слага два сиви филтъра, намалява блендата. Въобще не е лесна работа планинската фотография.
Кой фотографски жанр предпочитате и защо?
Предпочитам катуна. Пристигат циганите в селото с покритите фургони. Веднага се палят огньове, особено ако са калайджии. Започва дамирише на нишадър, циганките дърдорят нещо, циганетата-пищят. Зависи какъв занаят практикуват. Не всички пътуват заедно. Знаеш ли колко трудно е да се направи колело на каруца от тези дървените със спица и колко части са? Голям майсторлък е! Правих изложба за самоковските занаятчии. На боклук хартия ги правехме плакатите. Шрифтове имаше само в Чешкия център и оттам си ги купувахме, за да правим надписите. Навремето хората обичаха да се снимат, а сега всеки се дърпа, защото с най-различни цели се използват снимките. Аз винаги си носех две снимки в джоба, за да показвам – баба ми като млада, с едни тежки плитки и баба ми по-късно. Така получавах усмивка от модела.
А планината като сюжет?
Планината не се снима отгоре. Аерофотото не ми го хвали! Това е все едно да снимаш дете отгоре. Ти го смазваш! И от ниско не се снима планината. Трябва да се избере подходящата точка, ако ще снимаш връх. Според мен това е между първата третина и средата. Тук ще си позволя да цитирам първия абзац от фотоалбума Рила:
„…Планинската фотография е повече етика и философия, отколкото техника. И най-вече късмет. Обективът може да бъде насочван стотици пъти към един и същи пейзаж, но само веднъж да се усмихне госпожата Щастие, снимката е готова! Остава въпросът колко време човек може да отдели за този кадър? И колко дълго може да понася мъките на ранното ставане и прибирането с фенер, спъването по каменистите пътеки, задавайки си въпроса: „Дали си струва?“ Но когато слънцето обагри „троновете“ и мрачните мисли изчезнат, краката отново чувстват нуждата да се разтъпчат и той пак тръгва уж за няколко часа, и нощта пак го сварва на някое било, захласнат по облаците и залеза. Всяка уцелена снимка се превръща в една история. Щом към планината се насочи обектив, тя се превръща в съюзник. Човек никога не разбира тайната, осъществила прекрасната снимка, която въпреки усилията, повече не може да се повтори. Случайната игра на светлините и сенките, лунните лъчи или залеза придава моментно очарование на някоя позната и обикновена гледка… и това е Поезията на Природата!“
Аналогова или цифрова фотография предпочитате и защо?
Тук отговорът е ясен. Това, което се наложи масово. Днес, за да се занимава някой с аналогова фотография трябва да е страшен богаташ. В София да ти дигитализират от негатив или цветен диапозитив струва 20 лв., а отделно има чистене на петънца и т.н. Все пак негативите са стари. След това идва копирането на хартия, което също не е безплатно. Ако искаш да направиш хубава изложба трябва да приготвиш поне 40 снимки, за да е пълна залата.
Накъде отива съвременната фотография?
Отива в категорията „селфи“. Преди време във „Фотосинтезис“ един французин направи изложба на известни паметници – Айфеловата кула, Тадж Махал, Бранденбургската врата, Пирамидите, и т.н., но не обектите бяха важни, а хората, които стоят пред тях. Ти наблюдаваш: китайци, японци, дебели американци… една дебела американка я носят от лодката до брега, за да не си измокри джапанките. Фонът се размазва, а хората са важни. Много хубава изложба. Фотографията премина в сферата просто да се похвалиш, че си бил някъде, без да го преживееш, без да го почувстваш…
Какво бихте казали на хората, които решат тепърва да се занимават с фотография?
Има една руска дума „дерзайте“. Мисли преди да снимаш, мисли по време на снимането, мисли и след това. За един любител фотографията е хоби. Нямаме подходяща дума на български за хоби, може би любимо занимание. Както при лова, колекционерството и много други, ти влагаш време, усилия и средства. Бих отговорил и с мотото на автора на първия фотоалбум за Хималаите: „Работи неуморно, така както птицата лети в небето, без да очакваш награда!“
Интервюто взе: Силвио Томов
За интервюиращия: Силвио Пламенов Томов e роден на 26.05.1996 г. в град София. Основното си образование е завършил в ОУ „Христо Максимов“ град Самоков, а средно-специално в ПТГ „Н.Й.Вапцаров“ в същия град. Докторант в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгата: „Щрихи от новата история на Самоков“. Публикувал е над 15 статии в списания кат „Българска наука“, „Минало“, „Времена“, „Анамнезис“, годишник на асоциация „Онгъл“ и др., както и в местния печат в град Самоков. Член на литературен клуб „Димчо Дебелянов“ в града. Интересите му са в областта на новата и съвременна Българска история, и местната история на град Самоков и историята на българската фотография. Уредник-нова история в Градски исторически музей-Самоков.
