Казвам се Антоанета Тодорова Кемилева и живея в Торонто, Канада от 1973 г. Като много от децата на професионални фотографи и аз съм израснала в лабораторията и във фотоателието на баща ми. Бях свидетел как той твореше, как виждаше и разбираше хората и се учех от един от най-известните по това време фотограф-художници – Тодор Кемилев (1910-1969). Завършиx фотография в Полиграфическия Техникум в София и работейки с баща си поеx ателието след смъртта му. През 1969 година бях удостоена с титлата „фотограф-художник“. Заедно с моите преподавателки Янка Кюркчиевa и Лили Ахтарджиева бяхмe между първите пет жени в България заслужили това звание. Завинаги съм съхранила любовта си към фотографията, изкуството на портрета, изкуството да засвидетелстваш и документираш историята в образи, независимо от обстоятелствата, с които животът ни изненадва.
Макар и за кратък период от професионалната ми дейност в България, аз бях свидетел и участник на развитието на културата, изкуствата и фотографията по време на тоталитарната власт.
Отдалеч следя развитието на българската фотография, изявите на фотографите, изложби, сайтовете на различните фотографски съществуващи групи или организации. С интерес чета публикуваните статии, съобщения както и радио и телевизионни интервюта с фотографи, културни дейци и критици. Понякога следя техните Facebook страниците за актуалните събития в живота и творчеството на колегите. По същия начин следя изявите на други културни организации. Искам да споделя с Вас и да обърна на Вашето внимание следното мое наблюдение и извод.
Всяка година в края на месец октомври и на 1 ноември българите честват Задушница и Деня на Българските Будители и просветители и събития свързани с нашето минало. Помним миналото и предаваме паметта за него на младите, на новото поколение.
Може би заради близостта на датите на тези две събития, забелязах няколко ФБ поста на познати, които споделят спомени за техни близки, които са допринесли в една или друга сфера за просвещението на народа. Наричат ги будители. Прочетох други няколко поста, които честват съвременни будители от нашето поколение: писатели, интелектуалци, доктори, спортисти, както и всички деца, които ни прославиха в математиката, физиката и програмирането. Едно интервю с артист ми напомни, че всички изкуства са храна на човешката душа и че всеки, който се занимава с изкуствата е будител или проводник и носител на на духовните ценности.
По време на моето детство и младост този празник, този ден посветен на народните будители не съществуваше: беше забранен и не се споменаваше въобще. Ще цитирам от историята* на Деня на народните будители, че през 1945 г. честването на празника е отменено от комунистическия режим. “Забраната е част от системно налаганата в обществото пропаганда и цензура, характерни за целия период на тоталитарно управление на България. С този акт комунистическата власт се опитва да омаловажи значимостта на будителите и техния принос за развитието на културата и историята на България”. Моето детство и младост преминаха през времето на тоталитарния режим с култовите личности и страх от преследване, когато човек не се съгласяваше с политиката на строя и говореше публично за това. Имената на Ленин, Сталин, Димитров, Червенков и други бяха най-много споменавани. Спомням си, когато Сталин почина учениците и децата трябваше да носят черна лентичка в знак на траур за „чичко Сталин“. Доказателство за това е моя портрет направен от баща ми през март 1953 г. с униформата ми от детската градина. Във всяка класна стая, учреждения и обществени сгради, висяха портретите на комунистическите лидери.
Връщам се към темата за будителите. Цитирам от историята на деня на народните будители:
“След дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от XXXVI Народно събрание на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната”. Според някои речници будител е деец от епохата на Българското Възраждане, който е работил за просвещението и националното самоосъзнаване на българския народ. Намерих и това определение за будител: ”човек, който с цялото си сърце и по своя воля служи на делото за съхраняване на националната история, родния език и духа и паметта на родината си”.
Фотографията е призната за изкуство. Да, фотографията се счита за изящно изкуство, наред с традиционните форми на изкуство като живописта и скулптурата. Тя е широко приета като творческо средство, което използва визуални елементи за изразяване на идеи, емоции и гледни точки. Представете си за момент света без фотографията и всички нейни производни. Колко хора могат да рисуват и правят портрети или скицират събитията от живота? Представете си вестниците, книгите само с няколко илюстрации, а Държавна Агенция Архиви с всичките ѝ клонове да съхраняват само книги, печатни произведения, картини без снимков и филмов материал. Предаването на паметта и историята на един народ, на един град, на едно семейство от поколение на поколение ще е значително по-трудно.
Фотографията е визуалната памет на историята. Фотографите са творци, които допринасят за запазване на националното съзнание и памет, било то чрез разказите в снимки, репортажни фотографии, било то чрез портретите на политическите и културни дейци по време на тяхната епоха. Не е ли е време фотографията официално да да бъде призната като изкуство и средство за запазване на националната памет на България?
Нека си спомним, че някои от първите фотографи в България през 19 век са били революционери, които са пътували, научили фотографското изкуство или занаят, срещали са съмишленици и са ги снимали. Благодарение на тези ранни фотографи са запазени образите на тези, които днес наричаме и честваме като будители и просветители от времето на Възраждането.
Време е официално да почетем като будители тези ранни фотографи, както и тези, които са допринесли за визуалното запазване на българската история, култура, ценности и личности през 20 ия век, било то през Царско време или през тоталитарния режим. Между тях са и колегите на баща ни, фотограф-художникът Тодор Кемилев, които чрез своето творчество са оставили дълбока следа в българската образна история. Бих искала да напомня, че пo време на тоталитарния режим не можеше да се пътува свободно по света, дори до Съветския Съюз. Когато баща ни Тодор Кемилев замина сам на свои разноски до Москва, за да види и снима живота там, граничните служби на летището се учудили как е дошъл сам и му „залепили“ един придружител, с който е обикалял и снимал. Когато фотографът правеше самостоятелна изложба, всички разноски бяха негови. Тодор Кемилев представи приживе две изложби с цветни фотоси от Варшава и Москва. Помощни програми и спонсори не съществуваха.
Със сестра ми Йоанна Кемилева, художник, керамик и скулптор, приготвяме възпоменателна книга за живота и творчеството на Тодор Кемилев, както и изложба с негови творби. Разследвайки като професионалист неговото разнообразно творчество, съвсем основателно смятам, че той трябва да бъде причислен към редицата на тези будители, които са допринесли за визуалната памет на българската история. Неговата активна творческа дейност, трудолюбие и желание да участва и отразява културно-просветния живот по време на епохата в която живее, е потънала от години в забвение всред нашите съвременници.
Това забвение, пренебрегване на баща ни не е по негова вина, а резултат на моята присъда от тоталитарния режим заради незавръщане ми в България през 1973 г. Като невъзвращенка аз бях осъдена задочно нa затвор, глоба и конфискация на имуществото ми. Апаратурата на баща ни и на „Фото Кемилев“ и целия негативен архив за периода 1927-1969/73 бяха наследство на трите му деца. „Държавата“ ги включи в моята присъда през 1973 г. без да има това в предвид. Изпълняват нарежданията, присъдата. Така негативният и снимков архив и апаратура на Тодор Кемилев бяха безвъзвратно изгубени. По този начин през онези години се наказваха хората, които напускаха България. Техните близки бяха подложени на преследвания, разпити, ограничения и други. Такива бяха наложени на сестра ми и нейното семейство. А в нашия случай допълнително, напълно изчегъртване името и творчеството на баща ни от паметта на историята на фотографията. И това е на фона на дълголетната колективна амнезия, сън, забрава от фотографската общност.
Вероятно има много забравени личности от различни сфери на живота с разбити съдби заради политическата ситуация в този период. Тази забрава и неуважение води до ограбване на паметта за хората допринесли за съхраняване на историята и ценностите на народа ни.
Във връзка с празника на будителите прилагам само няколко снимки от творчеството на Тодор Кемилев, които показват неговата същност като човек и фотограф: с цялото си сърце и по своя инициатива той служи на делото за съхраняване на националната история, култура, родния език и духа и паметта на родината си. Неговите фоторепортажи, документални снимки и портрети от живота в Южна Добруджа през годините на румънския режим и присъединяването ѝ към България през 1940 г. свидетелстват за неговата роля чрез публикуването им в книги, списания и други медии и днес през 21 век. Журналистът Александър Ламбов нарича Кемилев „виден общественик“. А авторката на излезналия през 2024 роман „Добруджанският феникс“, Стефка Станчева споделя:
„Аз изчетох толкова много архивни документи и се възхищавам на Вашия баща, Тодор Кемилев, безкрайно интересна личност със запомняща се дейност в Добруджа, а после и в София!“
Да, неговото творчество се помни и цени и днес всред добричлии и културните институции в Добруджа. Регионалната библиотека „Дора Габе“ в Добрич организира кампания за събиране на снимки „Някогашна Добруджа разказва“. Голяма част от събраните досега снимки са дело на баща ни, Тодор Кемилев. Той е запазил завинаги за историята чрез неговата камера и обектив културно- просветния живот и будителите на Златна Добруджа през периода 1927- 1942 г. както и портрети на местното население. (Повече в книгата и изложбата). Като един от първите фотограф – художници в София след 1944, той оставя стотици портрети на интелектуалци, писатели, композитори, певци, музикални изпълнители, артисти, духовни лица, политици и общественици. Много семейни албуми съхраняват портрети от живота на хора от всички прослойки.
Ще споделя и друг принос на Тодор Кемилев като един от инициаторите за въвеждането на Фотографското изкуство във Висшите учебни заведения. През 1967-68 г. фотограф-художникът Тодор Кемилев предлага идея на Павел Матев (клиент на “Фото Кемилев“), председател на Комитета за изкуство и култура да се отпуснат две места за студенти по фотография в Лайпциг чрез ВИИ „Николай Павлович“ (сега Националната Художествена Академия). Нека си припомним, че по време на тоталитарната власт беше невъзможно за кандидат-студентите да избират страна, учебно заведение или предмет на следването. Следването в чужбина беше възможно само, ако местата се обявят като държавна поръчка. Със сестра ми Йоанна Кемилева сме свидетели на тук описаните факти. Допълнително споделям, че аз бях един от няколкото кандидата за обявения конкурс.
Бях вече завършила полувисшето си фотографско образование в Полиграфическия техникум “Юлиус Фучик”, сега Национална Професионална Гимназия по Полиграфия и Фотография (НПГПФ), а през 1966 г. бях завършила 34 та гимназия. Баща ни почина внезапно на 1 юни 1969 г.
Първите кандидат студентски изпити за дисциплината “Фотографско изкуство“ бяха през юли1969. Това беше с цел да се обучат преподавателски кадри по фотография и да се даде възможност на повече хора да следват и работят в областта на художествената фотографията, да получат висше фотографско образование, каквото дo тогава в България нямаше. Павел Матев уважи предложението на баща ни Тодор Кемилев и официално бяха обявени и отпуснати две места за български студенти да се обучават в Лайпциг. От тогава вече са изминали повече от 50 години и фотографското изкуство е част от обучението в бакалавърски и магистърски програми на няколко висши учебни заведения в България: НАТФИЗ, Националната Художествена Академия (НХА) и Нов български Университет (НБУ). Визията и желанията на баща ни се сбъднаха, но приносът на Павел Матев и на Тодор Кемилев като инициатори за въвеждането на Фотографското изкуство във Висшите учебни заведения в България не се знае, не е отразено и не е признато в историята на българската фотография и култура.
На 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители. Тук цитирам Прокламацията за Деня на народните будители:
“Нека Денят на св. Йоан Рилски** да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“
Тези думи са актуални и днес. Те са актуални и за потъналите в забрава и неуважение български творци от всички сфери. Тези думи се отнасят също и за признанието на фотографското изкуство като средство за запазване на историческите и културни ценности на българския народ, a също и за признаването на фотографи като покровители/пазители на българската образна историческа документалистика и като будители и просветители.
Вярвам, че това мое наблюдение и извод се споделя от много други наши съвременници. Затова се обръщам към културните институции и фотографската общност в България със следните въпроси:
Фотографията е визуалната документация на историята на един народ, на неговите културни и духовни ценности. Не е ли е проблем на изкуствата в България, че фотографията все още не е призната за медия или средство за запазване на националните ценности? Не е ли е проблем на изкуствата, че фотографите като покровители на българската образна история не влизат в официалната категория на “будители”? (Едно такова признание на фотографското изкуство ще спомогне за превъзпитаването на обществото относно техните авторските права).
Не е ли е проблем на изкуствата в България, че историята на фотографията все още не е част от Историята на Изкуството, която се преподава и изучава във висшите учебни заведения? (пример – „Въведение в съвременното българско изкуство“ – автор Весела Ножарова).
В съвременната разделена българска фотографска общност кой задвижва Колелото на Признанието на Фотографското Изкуство като средство за запазване на историческите и културни ценности на българския народ и за признанието на фотографите като будители и покровители на българската образна история ? Кои ca тези институции за изкуства и култура в България, коя/има ли??? e фотографскaтa общност, които (според думите на Прокламацията за Деня на Будителите) ще „събудят” или събуждат от сън дълбок и забрава на миналото у съвременниците ни, както и да допринесат за признаването на фотографията като изкуство и медия за запазване на историческите и културни ценности на българския народ, a също и за признаването на фотографи като пазители на българската образна историческа документалистика и като будители и просветители. Кои?
Авторски права на снимките и текста са запазени.
Автор: Антоанета Кемилева със съдействието на Йоанна Кемилева
За въпроси и връзка:
Йоанна Кемилева: yoanna_kemileva@abv.bg
Антоанета Кемилева: antoanetakemileva@gmail.com
* Линк за историята на деня на будителите:
** Свети Иван/ Йоан Рилски, смятан за небесен покровител на българския народ и държава, останал в народната памет като образец за всеотдайност, безсребърничество, любов към ближния и отечеството. През 1923 г., когато празникът е обявен до 1968 г., Българската Православна Църква празнува Св. Йван Рислски на 1 ноември.
*** Заглавната сника е от Новогодишното празнуване на някои от фотограф-художниците в София през 1969 или 1970 г. Благодаря на колегата Георги Папакочев, който ми предаде тази снимка и разреши да я публикувам. Мария Джишева и моя милост са двете жени на снимката.
