Автопортретът би могъл да бъде самоанализ, проучване на лицето, тялото и личността, исторически документ, който творецът оставя на поколенията, визуален дневник, документиране на събития, които се случват или са се случили в живота на автора.
Понякога автопортретът е демонстрация на стил и умение пред потенциалните клиенти или творчески експеримент с необичайна поза и нова техника.
Отдавна установеният жанр на автопортрета е неустоим за повечето артисти. Може да не го правят редовно, но всички са го правили в някакъв момент. Всички сме опитвали – независимо дали се определяме като фотографи или не. Импулсът да снимаме себе си е задължителен. А сега това е лесно, просто обръщаш камерата и снимаш. Какво по-вълнуващо от портрет на нас самите? Но какво всъщност показва той? Как би могъл да бъде нещо повече от безсмислено възпроизвеждане на нещо видимо и банално?
Може би сте срещали думите на Анри Картие-Бресон: „Най-трудното нещо за мен е портретът. Трябва да опиташ да сложиш камерата си между кожата на човека и неговата риза”. Какво трябва да опиташ, когато правиш портрет на себе си? Когато ти си човекът с ризата. Колко дълбоко можеш да потънеш в себе си и колко си готов да разкриеш от това, което виждаш?
Ричард Аведън казва: „Фотографският портрет е снимка на някой, който знае, че е фотографиран”. При всеки друг случай можем да допуснем, че субектът не знае, но не и при създаването на автопортрет. Ти знаеш. И знаеш, че някой би могъл да го види. Дали самата мисъл, че създадения в момент на интимност автопортрет ще бъде показан, не променя смисъла и крайния резултат от процеса. Кой е човекът на снимката? Съдържа ли нещо повече от физическа прилика? Разкрива ли вътрешния свят на автора, неговите чувства и преживявания? Нужна ли е физическата прилика, за да се идентифицира авторът с него?
Пред автора винаги стои въпросът как, колко и за какво иска да покаже себе си.
Автопортретът е като всяка друга фотография, която правим, носи само моментна част от нас. Само тази, която се осмеляваме да покажем и сме готови да споделим. Тази, с която искаме да подпишем нашата творба, да декларираме авторство, да експериментираме, да претендираме, да убедим, да привлечем, да омаем, да разкажем, да фантазираме. И понякога ако имаме търпение и сме честни със себе си, ще се познаем в запечатания образ, уловен за стотна от секундата, в която уморени да бъдем другите, за миг сме били себе си.
Фотография от серията "Бягство към Елфика"
Фотография от серията "Бягство към Елфика"
Фотография от серията "Бягство към Елфика"
Фотография от серията "Бягство към Елфика"В рубриката „Надежда за фотография“ публикуваме авторски текстове на Надежда Павлова.
Тя е завършила магистърска програма „Фотографско изкуство” в Нов български университет и Арт-колеж София. Има над 20 самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Нейни фотографии са печелили множество награди в български и международни конкурси. Работи активно за организирането на Месец на фотографията в София, води лекции и семинари, участва в комисии и журита. Куратор в галерия SYNTHESIS, Фотосинтезис арт център.
