Жан-Йожен-Огюст Атже (Jean-Eugene-Auguste Atget) е роден на 12 февруари 1857 в пристанищния град Либурн (Libourne). Той е единственото дете на Жан-Йожен и Клара. Баща му е производител на файтони, който по-късно става пътуващ продавач. Атже губи баща си на петгодишна възраст, когато той умира през юни 1862 година. Скоро след това умира и майка му Клара. Има много малко сведения за детството на Йожен. Според някои източници Атже е възпитан и отгледан от чичо си, който е чиновник в Националната железопътна система. Според същите източници младият Атже е учил в парижко католическо училище „по-добро от средните“, с надеждата, че ще стане свещеник. Други източници казват, че Атже е отгледан от родителите на майка си и че е учил в безплатно държавно училище. Любовта към морето и желанието да стане моряк биха подкрепили последната версия за по-младите му години, тъй като баба му и дядо му живеят в Бордо (пристанищен град). Тук се сливат двете различни истории. След завършването на училището Атже се присъединява към търговски кораб като каютен прислужник. Приключва с този начин на живот и се връща в Париж (в зависимост от избраната история) около 1878-1879.След пристигането си в Париж, Атже кандидатства в Националната музикална и драматична консерватория. Не е одобрен и скоро след това е повикан в армията. След като служи една година в шейсет и трета пехотна дивизия, Атже отново се опитва да влезе в консерваторията и този път е приет. Трябва да жонглира между ангажимента си към армията и новата си любов към драмата. Едмонд Гот, професорът на Атже, е популярен актьор в „Комеди Франсез“ и също така е смятан за един от най-добрите преподаватели. Макар да харесва работата на Атже и въпреки високите оценки на изпитите, професорът изразява загриженост, заявявайки, че кариерата на Йожен като войник – която трябва да продължи поне още една година – не му позволява да се отдаде на учението, което е жалко, защото въпреки акцента си той има качества. В крайна сметка Атже е изключен от училището заради невъзможността да съвместява ангажимента си към армията и обучението си.
След като дълга му към армията приключва той с цялото си същество се стреми към актьорското майсторство. В продължение на много години получава „третостепенни роли“. Тъй като Йожен не впечатлява с привлекателна външност никога не получава водеща роля. Въпреки заплатата, мястото или аудиторията, Атже продължава да играе със страст и желание. Покрай многобройните си пътувани, той се запознава със съпругата си, неговата „aimée“ и дългогодишния си приятел Андре Калмет (Andre Calmettes). Атже и неговата съпруга, Валентин Делафос Компаньон (Valentine Delafosse Compagnon), са заедно до смъртта й само една година преди неговата. Работните места в театъра скоро стават все по-оскъдни, а Атже отново е принуден да намери друг източник на финансови средства.
Атже винаги се е интересувал от живопис. В писмо до Беренис Абът (Berenice Abbott), неговия дългогодишен приятел Андре пише: “И двамата имахме голям интерес към живописта и познавахме много художници”. Става ли Йожен един от тях? Не. След няколко опита той решава да стане фотограф – фотограф на изкуството. На визитната си картичка от това време Атже описва себе си като „създател и доставчик на фотографска колекция на стария Париж“. В други случаи той се представя като „автор редактор“. Опитва да избегне работата по поръчка – като фотограф под наем – и още по-рядко е готов да продава своите негативи. Има амбиция да създаде колекция от всичко, което в Париж и околностите му може да се нарече художествено и живописно. Огромна тема. Самоук е, сдобива се с камера и базово необходимото и започва да снима. В ранните години на фотографията оборудването е изключително обемисто и тежко. Атже снима Париж вманиачено, става преди зазоряване, ден след ден, за да бъде по улиците с първата сутрешна светлина. Мъкне обемистата камера, статив и стъклени негативи в тежки дървени поставки през града, в околностите и често до Версай и Сен-Клауд.
По причини, които не са ясни, Атже не работи през Първата световна война. Всъщност продукцията му намалява всяка година след 1910 г., преди да спре в хода на войната, и не се възобнови през 1920 г. През същата година Атже пише на Пол Леон, министър на изкуствата, да предложи за продажба част от негативите. Писмото започва:
Сър, повече от 20 години работя сам и по моя инициатива за създаването на колекция от 18 х 24 фотографски негативи: художествени документи от красивата градска архитектура от 16-ти до 19-ти век … Днес тази огромна художествена и документална колекция е завършена. Мога да кажа, че притежавам целия Стар Париж.
Скоро правителството купува за сумата от 10 000 франка повече от 2 600 плаки на Атже, които да бъдат депозирани в националния исторически регистър.
Продажбата на тези негативи може да бъде представена за Атжекато края на една глава от живота му и началото на нова. През 1920 г. той се завръща да работи с нова енергия и нова по-обширно чувство и идея за тематика на творчеството му. В последните си години прави забележително висок дял от най-известните си творби, включително най-добрите от снимките му на уличните витрини и парка „Сен-Клауд“, както и на селата в околностите на Париж. През пролетта на 1925 г. Йожен създава 66 плочи (номерирани от 10 до 75) на занемарения парк Со (Parc de Sceaux) – първоначално притежание на Жан-Баптист Колбер(Jean-Baptiste Colbert), най-великият министър на Луи XIV. Самото шато е унищожено през последните години от Френската революция, но изоставеният парк остава. Снимките на Атже са не за специфични счупени скулптури и заплетени насаждения, а по-скоро за времето, загубата и загадъчните утешения на изкуството.
През лятото на 1926 г. бившата актриса Валентин Компаньон, спътникът на Атже от 30 години, умира. Приятелят на Атже Андре Калмет казва, че Атже е неутешим, но продължава да работи още една година.През 1925 г. американската фотографка Беринис Абът вижда няколко отпечатъка на Атже, събрани от художника Ман Рей, за когото тогава работи. По-късно посещава Атже няколко пъти преди смъртта му през 1927 г. През 1928 г. Абът, разбирайки за смъртта на Атже купува колекцията му от повече от 1000 стъклени плаки и може би около 10 000 отпечатъка. (Остатъците от неговото имущество сега се помещава в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк). През следващата година Абът написа първото от многото си есета за работата на Атже, в което тя казва:
Като гледаме работата на Йожен Атже се открива нов свят в света на творческото изразяване.
До края на 1931 г. това възхищение се подхваща от двама други изключителни млади фотографи от онова време – Ансел Адамс и Уокър Евънс. Всъщност едно ново поколение фотографи – Евънс в частност – разработват , с помощта на примера на Атже, една нова идея за творческа фотография, основана на поетичния потенциал на ясни факти.
