Ървинг Пен – Отвъд красотата

Кой е Ървинг Пен?

Ървинг Пен ( Irving Penn) е роден през 1917г. в Плейнфийлд, Ню Джърси в семейство на руски имигранти. В периода 1934-1938г. посещава Университетa по изкуствата във Филаделфия, където изучава рисуване и графичен дизайн. Там се запознава и с небезизвестния Алексей Бродович, преподавател в университета и арт-директор в сп. Harpar’s Bazaar. След като Пен завършва, Бродович го наема като асистент-дизайнер в списанието в Ню Йорк – длъжност, която той заема в продължение на две години. Паралелно с това Пен работи на свободна практика като графичен дизайнер по редица проекти.

В началото на 40-те години, в опит да намери творческо вдъхновение в рисуването, си взема една година почивка и се отправя през южните щати към Мексико. От това пътуване обаче се завръща с малко рисунки ( по-късно сам казва, че са ужасни и ги изгаря) и с много снимки, основно улична фотография и фотожурналистика. Пристигнал обратно в Ню Йорк, Пен се среща с Александър Бидерман, арт-директор на издателство Condè Nast, който му предлага работа в сп. Vogue, където да дава идеи за илюстрациите и дизайна на кориците на списанието. Пен приема и така започва една от най-успешните и дълготрайни колаборации в модния бранш.

Vogue

След като започва работа по кориците на списанието, Пен е окуражен от Бидерман да опита сам да прави фотографиите. Той разгледал снимките от едногодишното пътуване и останал впечатлен. Така Пен наема фотоапарат, аранжира натюрморт от модни аксесоари, лимони и портокали и тази снимка се превръща в първата му корица на Vogue в броя от 1. октомври 1943г. Първата от общо 165 негови корици (първата черно-бяла също е негова), повече от всеки друг фотограф, работил за списанието.

По същото време светът е разтърсван от Втората световна война, като Пен не остава безучастен. Въпреки че е обявен за негоден за военна служба заради сърдечни проблеми, той се записва като доброволец в Американските полеви служби. Изпратен е първо в Италия, където е бил шофьор на линейка, а след това в Австрия и Индия. Пен обаче не спира да фотографира, навсякъде с него е и любимата му камера (Rolleiflex), с която документира условията в полевите лагери, прави портрети на войници и медици. Със завръщането си в Щатите след края на войната, започва да преследва новата си страст – портретите.

Много фотографи мислят, че техният клиент е субектът. Моят клиент е жената в Канзас, която чете Vogue. Искам да я заинтригувам, да я стимулирам, да я „нахраня“. Нося отговорност само и единствено към читателя.

Тези думи на Пен са потвърждение на философията му, а и на репутацията, която си изгражда сред фотографското съсловие. Много често е мълчалив, почти не комуникира, освен ако не иска да извади определена емоция от модела. Което е и основната му цел. Казва, че в повечето пъти истинската работа започва след като вече е изснимал 200 кадъра. Моделът е уморен, отегчен или ядосан. Тогава показва истинското си лице или поне една скрита част от него, зад фасадата на професионализма, обществено приетите норми и доброто възпитание.

Пен работи изцяло във студийна обстановка, държи всичко да е под негов контрол – от декорите, през реквизита, до осветлението. Той е първият фотограф в модния бранш, който използва семпъл бял или сив фон (често дори хартиен) за портретите си. Снима със студийно осветление, въпреки че много от портретите му са естествено осветени от голям прозорец в студиото му. Обича да изолира субектите си от всичко заобикалящо, за да насочи фокуса на зрителя изцяло върху тях.

Направи нещата достатъчно контролируеми, за да можеш да ги заснемеш, като орежеш всичко ненужно. Защото по-малко е повече.“

Товa е нишката, свързваща всичките му фотографии. Минимализъм в най-висшата му форма с единствената цел – да насочи фокусът и вниманието към истински важното послание на творбата. Пен успява да обедини фотографията и изкуството в едно неразривно цяло, както никой преди него не е успявал. До ден днешен неговата работа е на показ в художествени галерии и музеи, неподвластна на модни тенденции и фотографски течения.

Работата за Vogue среща Пен с много от знаменитостите в киното, изкуството и музиката. Правил е портрети на личности като Труман Капоти, Марлене Дитрих, Салвадор Дали, Пикасо, Джорджиа О’Кийфи, Майлс Дейвис и много други от най-емблематичните фигури от 50-те години до съвременните дни. Популярността му в средата на 50-те е огромна и признанието не закъснява. При международно проучване на списание „Popular Photography“ от 1958г. Пен е обявен за един от „Десетте най-добри фотографи в света“. В личния му живот нещата също вървят добре. По време на снимки за списанието се запознава със Лиза Фонсграйвс, шведка със статут на супермодел, за която казва, че дъхът му спира всеки път, когато я зърне. Три години по-късно двамата сключват брак, имат две деца – Миа и Том.

Любимите фотографии на Пен са черно-белите. Изискванията на модния бранш налагат да се снима в цвят, с което той се справя блестящо, но неговата любов си остава черно-бялата фотография. С нея е израснал и започнал професионалния си път. Пен държи да проявява и копира всички свои черно-бели снимки, цветните дава на външни студиа за обработка. Експериментира с различни методи на осветяване, използва различни химически материали и видове хартия, докато не изпипва целия процес. Дори и днес принтовете му, изложени в галерии и музеи, стряскат с качеството си. Пен първи създава преносимо студио от голяма тента, което да може да взема със себе си при пътуванията . Изпращан е от Vogue в командировки из целия свят – Перу, Япония, Испания, Непал, Нова Гвинея, Камерун, Мароко. При тези пътувания е имал свободата да снима това, което винаги го е вълнувало, а именно – портрети на хора с естествена светлина.

Проекти

Освен модната работа за Vogue, Пен има редица други реализирани проекти, грабващи общественото внимание и зрителския интерес. При едно от пътуванията си до Перу, той остава в Куско, за да снима портрети на местни хора в традиционно облекло. В преносимото си студио, оставайки верен на философията си за изчистени и семпли фонове и реквизит, Пен успява да улови емоциите и лицата на хората във великолепни фотографии. Такива портрети той прави почти във всяка страна, която посещава.

Друг значим негов проект са серията от фотографии озаглавени „Дребни занаяти“, в която представя занаятчии и търговци от работническата класа, заснети от него с „оръжията на труда“ си из Париж, Ню Йорк и Лондон. Самият Пен описва тази серия от 60 фотографии като чудесно „балансирано ястие“.

В началото на 60-те години бюджетът на модните списания е свит значително и това се отразява на кариерното развитие на Пен. Успоредно с работата си за Vogue, Пен реализира редица рекламни кампании, като в списъка с клиенти личат имената на General Foods, De Beers, Clinique и L’Oreal.

Най-голямата привилегия, която съм имал във фотографията, е смяна на
диетата.

Ако погледнем работата на Пен, макар и да е трудно, предвид повече от 60-те години прекарани с камера в ръка, ще видим изключително голямото разнообразие от фотографски жанрове, в които той е крачил смело. От ранните му снимки от улицата и фотожурналистиката, през модните кадри, прекрасните студийни портрети, които го поставят на картата на фотографската общност, и стигнем до другата му голяма любов – натюрмортите. Любов, която само един художник и творец може да преплете толкова умело с фотографията, така че да изглежда като най-естественото нещо. Перфекционизмът му в подготовката на натюрмортите стига дотам, че най-близките му разказват, как той поръчва двеста лимона, от които избира само един, когото да снима двеста пъти. Колко често в портретите му виждаме елементи на натюрморт, а те пък от своя страна крещят от емоция. Уникалният поглед на Пен, неговото усещане за красота отвъд онази баналната и скучна, ще го оставят не само по стените на галериите, а и в златния фонд на фотографската история.

П.П. Пен почива на 92 години в дома си в Манхатън на 7. октомври 2009г.

Автор: Ангел Батолов