За Кирил Станоев фотографията е инструмент, с който успява да рисува хипнотични картини, които завладяват с концептуалните си внушения. Избягва да говори за това „какво е искал да каже авторът”, а оставя всеки зрител да прави собствени интерпретации на неговите творби. Казва, че фотографиите му се вписват в магическия реализъм, че обича да „създава образи” по примера на великия италиански режисьор Федерико Фелини. А какво го вдъхновява, за да създава тези творби с ясно изразен почерк – вижте в следващите редове.
Чуйте интервюто в SoundCloud
Видно е, че фотографията и рисуването при теб се преплитат. Можеш ли да направиш паралел между това, което си правил преди и творбите, които създаваш сега? Какво ти дава и какво ти отнема фотографията?
Да, преди рисувах. Сега от време на време също го правя, но по-малко. Упражнявам се понякога, но сега не показвам рисунки. По-нататък… Занимавам се с фотография от 9-10 години. Преди това смятах, че фотографията не е изкуство. Промених мнението си в някаква насока. Всъщност правя едно и също, но фотографията е по-достъпна медия. Отнема ми по-малко време и мога да покажа нещата, да реализирам идеите, които имам по-бързо.
Възприемаш ли себе си като дигитален художник?
Дигитален художник е всеки, който прави нещо дигитално. Можем да приемем по-широка дефиниция за понятието художник. Не е задължително да влагаме смисъла само на човек, който работи с бои, с графика. За мен всеки, който прави нещо творческо, е художник или артист. Нямам някакъв сантимент към думите „артист” или „художник”. А вече дали това нещо „става”, донякъде той самият си преценява, донякъде и другите.
Мога да кажа, че съм привърженик на смесването на всякакви похвати във всичко, не само във фотографията, а по принцип.
Как успяваш да изградиш концепциите зад тези кадри, за да стигнеш до визиите, които носят твоя почерк? От какво са провокирани?
Мога да кажа, че съм привърженик на смесването на всякакви похвати във всичко, не само във фотографията, а по принцип. Човек не трябва да изпада в крайности. Защо казвам това? Защото изграждам нещата, които правя по всякакъв начин, ако е важна технологията. Понякога тръгвам от идея към модел, от модел към идея, от идея към място, от място към идея. Понякога имам идея, за която си казвам: Това трябва да е направи еди-къде си. Започвам да си търся такова място. Понякога се случва и обратното – виждам някое интересно място, което ме провокира да направя нещо, решавам, че би могло да се получи нещо интересно. Понякога виждам някой модел, който смятам, че би бил интересен или пък имам идея, за която имам някакъв приблизителен типаж и си го търся.
Правилно ли разчитам, че има лека заигравка с консуматорското общество заради продуктите, които стоят в периферията на твоите кадри?
Не само с консуматорското общество. Ако се върнем няколкостотин години назад, можеш да видиш, че портретите от онова време също са с ежедневни предмети. За нас вече някаква си писалка може да има класически смисъл, тоест да носи духа на онова време и да ни изглежда, ако не възвишена, то поне не много просташка. Но в днешно време предметите, които използваме имат същия смисъл, който са имали тогавашните предмети за тогавашния човек. Това е едно и също, независимо, че ние влагаме и този смисъл на консуматорско общество.
Моята асоциация за твоите творби е поезията на Атанас Далчев, който трансформира изключително битови сцени в поезия. Има ли в твоите кадри влияние от други автори – от литературата, от киното?
Отвсякъде имам влияния. Преди се присмивах полушеговито, не злобливо, на разни хора, които си записват, обаче тук съм си записал някакви неща: Рут с такси, Рут с костюм на скейтборд с червено на синьо, като келнерка, с тиган с яйце, с шлифер и т.н. Тоест някакви неща, които съм видял някъде, в някакъв вариант. Видял съм нещо и съм се сетил, че някой модел може да влезе там и съм си го записал. Това ми е вдъхновението. Не измислям всичко сам, не измислям идеята от нулата. Така или иначе не смятам, че има човек, който измисля всичко от нулата, защото от психологията знаем, че всичко, което правим, се базира било то на осъзнаван или на несъзнаван, или на архетипен образ. Тоест архетипът, знаеш, наследен от преди 100 000 години. Но и чашата да хвана, го правя както съм хващал хиляди пъти някакъв подобен предмет в живота си досега. Така че дори и да го отричам, несъзнателно пак имам някакви влияния от нещо.
Прави впечатление това, че поставяш доста кратки, лаконични заглавия на своите фотографии, макар да е очевидно, че искаш да кажеш нещо повече с тях. Умишлено търсен ли е този контраст?
Да, умишлено е и ще ти кажа защо е така. Първо, смятам, че идеята да се сложи някакво мегапретенциозно заглавие не е за мен, по много причини. Смятам, че човек трябва да се насочи веднага към картината. Това не е смесена медия, а е само фотография. Нямаш нужда от някакво огромно обяснение, за да разбереш какво гледаш. Това не е репортажна фотография, не е документална фотография. Тук имаме друг тип работа, друг тип фотография и тя, смятам, е самодостатъчна да изрази нещо. Всеки знае различни неща и вижда различен смисъл. Второ, по-истинското обяснение е, че в един момент на човек му писва да измисля някакви неща (смее се) и казваш: Това е „Мъж 12”, „Мъж 14”, „Мъж 18”. Това е достатъчно само по себе си. Оттам нататък е отправната точка на зрителя.
А как се появиха птиците в твоите творчески търсения? Има ли някакъв скрит символизъм, който искаш да изведеш на преден план чрез тях?
Остана ми само петелът. От една къща в Бояна го купих, бях го приготвил за едни снимки. Тези снимки първоначално не станаха, защото моделът, с който бях планирал това да се случи, не дойде. След това пак не дойде. Петелът остана 3 или 4 дни в ателието. Преди това отнякъде бях намерил едно бебешко кошче. Понеже нямаше възможност да се връщам обратно до Бояна, за да оставям петел, пък да го вземам на другия ден, го прибрах в кошчето. Той там си пасна идеално, кошчето не му беше нито много голямо, нито много малко. Стана си като негов дом, негова къща (смее се) и там си живее до ден-днешен.
Патицата я купихме малко по-късно, отново с подобна идея. Един мой приятел правеше два пилотни епизода на късометражен уебсериал. Взехме я за такива снимки. Едно, че не исках да натрапвам петела навсякъде, тоест да не става много клиширан, пък и искахме нещо малко по-различно. Тя първоначално не трябваше да остане при мен, но всички решиха, че след като вече имам петел, защо да нямам и патица. Нещата са тръгнали натам явно. Така и патицата остана за известно време. Сега не е при мен, тя почина миналата година.
Специално петелът не е натоварен, поне за мен, с някакъв архетипен образ, с някаква религиозна или каквато щеш символика. Той просто е животно. Винаги, когато имаме животни в кадрите, ние имаме връзка с природата. Това е нещото, което въздейства много по-силно.
Кои са най-ценните и интересни за теб съкровища, които си намерил на битака, откъдето запълваш реквизита си?
Намирам страшно много неща. На нашия битак съм виждал всичко, скоро видях, че се продава даже и едно пиано. Казах им, че не съм виждал преди: „Да, ние затова го докарахме – за да се знае, че на битака е имало и пиано, защото досега нямаше”. За мен всичко, което вземам, е интересно. Купих си колело оттам – триколка, детско конче, акордеон съм си взел. Много малки неща от рода на очила, бинокли, полудетски играчки, които са като за възрастни някак си и са с по-фина изработка. Някакъв килим бях взел наскоро, страшно много шапки, един мех за разпалване на камина наскоро намерих оттам, плавници, надуваема лодка, дюшеци… Нямам някакъв супер фаворит. Ползвам почти всичко.
Търсиш конкретни неща, които можеш да използваш при заснемането на кадрите или по-скоро след това се появява идеята?
И двете – и от предмет към идея, и от идея към предмет. Има риск човек да започне да снима само заради предметите – да снимам човек с това, с онова, но това го има във всичко. Така че понякога, когато видя нещо, което за мен изглежда живописно, решавам да си го купя. Или обратното – търся това, което ми трябва. Имах случай, в който ми трябваше лисича яка, но за друг тип снимки. Търсих на битака цял ден, точно преди да си тръгна, намерих на последната сергия. На следващата събота, когато отидох на почти всички сергии продаваха такива лисичи яки. Тогава не можах да реша дали е станало просто някакво съвпадение, та всички са ги изкарали, или понеже миналия път питах навсякъде са решили, че има голямо търсене
Иронията и самоиронията прозират от профила ти в една от социалните мрежи, но не успявам да доловя толкова често това в кадрите, които правиш. Опитвал ли си да правиш по-сериозни експерименти в тази посока, да вкараш това чувство за хумор във фотографиите си?
Иронията към самия мен я показвам, защото така чувствам нещата. Човек не трябва да се взема прекалено сериозно.
Казвам го, защото ми се струва, че много добре ще пасне на твоите кадри.
Може би, те са достатъчно странни и без това. Първо, не съм почувствал, че трябва да има такава ирония. Ако го почувствам, може и да опитам, но не ми е дошло отвътре, не съм изпитал такава нужда.
А някакви основни послания, които се опитваш да прокараш през твоите фотографии? Какво е внушението, което искаш да предадеш чрез цветовете, осветлението, дрехите?
Не обичам да обяснявам точно какво снимам. Не обичам може би, защото не мога да го изразя точно, не мога да го опиша с думи – това в кръга на шегата. Обаче преди известно време намерих едни думи на италианския режисьор Федерико Фелини, който казва, че много обича да създава образи. Реших да открадна това за себе си. Там видях формулирано това, което е при мен. Изглежда имам вътрешна нужда да създавам образи. А дали тези образи са само в мен, или те са и образ в тези хора, които виждам срещу мен – тоест някакъв образ, който те не знаят, че имат – не мога да кажа. Това е смесица и от двете неща. Изкарвам нещо от някой, но то е и мое, тоест и от двамата има някакво участие.
Останалата част от интервюто можете да чуете в звуковия файл.
Галерия
Въпросите зададе Десислава Пътева
