Насладата от фотографията с Красимира Пастирова

Красимира Пастирова е от онзи специален тип хора, който е ценно да имаш в живота си. Запознах се с нея в началото на едно пътуване, в което летяхме с мотоделтапланер, и през целия път от София до морето в колата имаше много малко мълчаливи моменти. Човек на живота – свеж, интелигентен и с мнение. Член е на клуб „Photoworld“ и стана част от екипа, който се грижи това начинание да продължава да живее.

Ето как се представя самата тя:

„Журналист по образование, комуникатор по призвание.

Работила съм във вестник, списание, радио, телевизия. В последните 15 години се занимавам с кризисен PR.

Пяла съм в хор кантатно-ораториална музика, пяла съм и в няколко опери в чужбина. Това бяха едни от най-смислените ми години.

Рисувам. Като малка исках да стана художничка, но след като не ме приеха в Художествената гимназия се отказах и повече от 30 години не хванах четка. Това се промени преди 5 години и в момента имам няколко стрийт арт проекта зад гърба си, с които ако не се гордея, то поне не се срамувам.

Висока съм 178 см и ниските гледни точки във фотографията ме мъчат :-)“

Краси.

Знам, че твоята душа е пътешествик. Помечтай малко! Ако нищо не беше пречка – време, пари, разстояния… Какво е пътешествието, което искаш да ти се случи? Докъде е, с кого?

Не е едно. Цялото земно кълбо искам да обиколя, но това е една химера, защото не съм на 16, затова нека се огранича с Куба, Азорските острови, Рио Тинто – червената река в Испания, Нова Зеландия. Искам на тези места с мен да бъдат хора себеподобни – фотографи. Много съм досадна за хората без интерес към снимането.

Какво е добра фотография за теб?

Великият Джузепе Верди е казал следното: “Една музика не гали ли ухото ти и не кара ли сърцето ти да трепти, то тя не е музика.” Перифразирайки казаното от него смятам, че добрата фотография трябва да гали окото ми, да спира дъха ми и да учестява пулса ми.

Ако можеше да имаш една суперсила, каква би си избрала? Как би я използвала?

Може ли да са две? Да съм невидима и да мога да се телепортирам. Ако съм невидима ще мога да си правя уличните портрети без притеснение, а за страстта ми към пътуванията телепортацията ще е идеална.

Защо снимаш? Какво ти дава фотографията?

Себеизразяването е много важно за мен. Това, което не мога да кажа с думи го “казвам” с фотографията. Тя е моят психотерапевт, тя е моята терапия.

Обичаш и думите, и фотографията. Думите или снимките са по-силни ?

Мисля, че думите са по-силни, защото казана дума може да те нарани, но лоша снимка – не. От друга страна никой не би си сложил на стената в спалнята изписана дума, но хубава снимка със сигурност да.

Къде според теб се крие силата на фотографията?

В историята вече има много примери за социалния аспект на фотографията и за това как една снимка може да промени политики, да спаси хора, да променя общности. Но според мен основната сила се казва НАСЛАДА. И тя е двупосочна – наслада за съзерцаващия и наслада за създателя.

Краси, кои са моментите в живота ти, които са те направили това, което си?

Няма да повярвате, но помня момент как вървя в парк и съзирам наболо листо в ранна пролет. Беше преди повече от 20 години. И сега помня от коя страна беше слънцето в тази минута. Дадох си сметка, че без красотата на дребното никога няма да направя голямата картина красива. При мен нещата се случват много бавно и с голям зор, затова си уважавам трудностите, които са калили характера ми и най-вече издръжливостта ми. Най-голяма заслуга обаче имат хора, които дори не подозират, че са ми дали нещо, че са издълбали или надградили нещо в образа на Пастирова. На тези хора им казвам Учителите. Като започнем с баба ми Калина, която ме е отгледала и възпитала, та стигнем до жената на опашката, която ми е дала своя ред, защото нейните продукти били повече от моите.

Разкажи ни любимият ти детски спомен. Покажи ни твоя снимка като дете.

О, това е времето на ваканциите, които прекарвах на село при баба и дядо. Имах страхотно детство. Ловяхме земни паяци, играехме на ножка, жоменка и си разказвахме страшни случки в тъмното на пейката пред къщата. Обичах да яздя магарето на дядо и да се возя на каруцата. Безгрижно. Незабравимо.

Какъв е фотографският проект, който би искала да осъществиш?

Започнала съм го, но един Господ знае кога ще го довърша предвид пандемията. Казва се “Лицата извън новините”. Роди се след посещението ми в Иран и Пакистан. В Иран срещнах най-сърдечните и мили хора на земята, а в Пакистан най-тъжните деца. Тези лица няма да ги видите в новините, а всъщност те рисуват образа на държавата, на нацията. Когато съм зад граница, в Европа, след като наснимам забележителностите идва ред на най-големия кеф – да сложа дългия обектив, да се позиционирам на някой площад или в някое кафене и да започна “регистрацията” на лицата. В Иран и Пакистан нямах нужда от дълъг обектив, защото хората там са много непринудени и сърдечни.

Кой или какво може да те усмихне във всеки един момент?

Обожавам хората с чувство за хумор и най-вече автохумор. Усмихват ме много неща, но от година и нещо усмивката ми цъфва неизменно при вида на едно същество високо около 82 см. Аз съм една щастлива баба.

Кой е фотографът, на когото се възхищаваш най-много. Защо? Коя е любимата ти негова снимка и защо?

Вивиан Майер. В днешно време е трудно да разберем поведението на една фотографка, чиито снимки приживе никой не е виждал. Днес почти всеки, постнал снимка в социалните мрежи проверява през две минути колко лайка е събрал, колко човека са му споделили каченото. Някои получават нервен срив, ако не ги забележат и не съберат доволно количество вдигнати палци. За младото поколение е твърде неразбираемо поведението на фотограф, който приживе не е показал нито една снимка публично. Ей, за тази наслада говоря, да правиш нещо, за собствено удоволствие без да подозираш колко си гениален. Любими са ми кадрите на Майер, в които има виц, има намигване. Тази жена няма слаб кадър. Иска ми се да имам нейното око и рефлекс когато съм с камера на улицата.