Филип Халсман

Филип Хaлсман (Philippe Halsman) е роден на 2 май 1906 г. в Рига в еврейско семейство. Баща му, Макс Хaлсман (Max Halsman) е зъболекар, а майка му Ита Гринтух (Ita Grintuch) е учителка.

Има по-малка сестра Люба, с която са много близки. Докато растат, прекарват ваканциите си в Европа, пътувайки заедно с родителите си. Именно чрез тези пътешествия Филип се докосва до най-големите музеи в Европа, където се впечатлява преди всичко от портретите.

Когато е на 15 години намира на тавана старата камера на баща си. С всичките си спестявания си купува книга за фотографията и от там разбира, че трябва да си купи и стъклени плаки, защото по това време все още не се използва филм. Сдобива се с около дузина плаки и започва да снима сестра си до прозореца. Сътворява първата си плака под светлината на рубинено червена лампа в банята.

Беше един от най-магичните моменти в живота ми. Под бледата червена светлина наблюдавах с широко отворени очи чудо: постепенно появяващите се тъмни очертания върху млечно бялата повърхност на моята плака – формирането на първото фотографско изображение, което съм направил.

От тогава насетне повечето от джобните му пари отиват за новото му хоби. Когато пътува със семейството си прави стандартните травъл снимки, но страстта му е другаде – снима приятелите си, техните лица. Очарованието от човешкото лице никога не го напуска и както той сам казва става „колекционер на отраженията на най-съкровеното „аз““ на хората, които фотографира.

В училищата в Рига учиениците по това време учат едновременно пет езика – латвийски, руски, германски, френски и латински. Бащата на Филип иска той да учи медицина, но Филип от своя страна мисли, че бъдещето е в електроинженерството.

През 1924г на 18 годишна възраст завършва училище и отива да учи в Дрезден, Германия в технически университет (Technische Hochschule).

След няколко години сестра му заминава да учи изкуство в Париж и се влюбва в млад французин. Отивайки на тяхната сватба, Филип е толкова впечатлен от града, който по това време е безспорно световна столица на изкуството, че решава да остане да учи там.

Както самият той обяснява е пленен повече от изкуството и литературата, отколкото от механиката и техническите науки. Въпреки че си взима безпроблемно всички изпити, за разлика от неговите състуденти, не може да поправи мотор или часовник. Все повече и повече фотографията го завладява. Изпитва нужда да снима, да експериментира, да създава. Фотографията му се струва неизследвана – едно изкуство в началото на своето развитие.

Смятайки, че човешкото лице е най-интересният обект за фотографиране, Халсман се надява да може да го изследва, както любимите му писатели Толстой и Достоевски изследват човешката природа, с психологическа дълбочина и честност. Когато гледа модерната фотография по това време в Париж, той откровено заявява, че не я харесва. Струва му се много претенциозна, многословна и ‘артистична’. Вижда себе си, борейки се срещу тази тенденция.

Исках да покажа, че фотографията може да бъде реалистична, силна, неукрасена и много пряма.

Решава, че това е неговата ниша. Обявява на майка си това негово решение да напусне университета и да стана фотограф. Това я прави много нещастна. Професорът му по математика му казва: „Халсман, след няколко месеца можеш да имаш инженерна диплома, а ти искаш да станеш… фотограф!“

Като един упорит млад човек Филип вярва, че това му решение е изключително правилно и интелигентно. Купува си лампа, използван увеличител и обявява на приятелите си, че става професионален фотограф. Работи и експериментира със светлината месеци наред, като изследва всичките й възможности – как светлината в различните позиции влияе на настроението и чувството на снимката, как променя чертите на позиращия. С тези опити придобива базово знание, което използва през целия си живот.

Като повечето студенти в Париж, живее в малък апартамент недалеч от Сорбоната. Един ден млад французин го заговаря. Името му е Клод Делакроа (Claude Delacroix), който напуска работата си в малкия провинциален град, за да стане филмов актьор в Париж. Делакроа се нуждае от портфолио, за да го представи във филмовите студиа.

Заедно отиват в хола на омъжената сестра на Филип, където има бяла стена, която може да се използва за фон. Техниката, която носи с него е старата му камера и единствената му лампа. Чрез експериментите по време на сесията осъзнава, че светлината не е просто осветление, а също и могъщо средство за охарактеризиране. За една от снимките използва високо осветление и прави Делакроа да изглежда като фермер на слънце. При друга снимка използва осветяване отзад и го прави да изглежда вглъбен и драматичен като вдъхновен поет. На трета снимка използва осветяване под лицето и прави Клод да изглежда като нещо средно между Дракула и чудовището на Франкенщайн.

Делакроа харесва всички снимки и купува всичко. Заради тези фотографии получава и мечтаната първа роля във филм, а Филип през целия си живот цени спомените, за това колко щастлив и признателен е бил Делакроа.

За първи път почувствах гордост и усетих как фотографията може да повлияе или промени нечий живот

Около четири месеца по-късно идва и „великият момент“, когато Халсман решава да си купи и втора лампа. Важна стъпка, защото научава, че с две лампи може да създаде безброй много начини на осветяване.

По това време в Париж няма никого, според Филип, от когото той може да научи нещо и точно поради тази причина той се самообучава експериментирайки. Продължава да запълва знанията си и в тъмната стаичка.

Разбрах, че творческият процес продължава на всяка стъпка. За мен всеки портрет е едно твърдение за моя обект. Чувствам, че моята фотография, от идеята до крайния отпечатък, трябва да бъде измислена и контролирана от мен

За Филип не е лесно да работи и живее в малка хотелска стая и след около година открива свое студио в сърцето на Монпарнас, който през 30-те години на 20 в. е артистичният център на Париж. Студиото на улица Дюльомбр се състои от голяма стая и кухня, която Халсман превръща в тъмна стаичка. Купува си витрина, където показва снимките си. Сменя ги всяка седмица и в един момент се получава така, че хората започват да минават от там само да разглеждат снимките му и да ги обсъждат.

В този момент Филип има няколко фотографии, с които се гордее, но нито една от тях не е на известна личност. Тъй като се интересува от литература от дълго време, решава да снима писатели, на които се възхищава. Затова пита Андре Жид (Andre Gide) дали може да направи негов портрет. Той съгласява и Филип с две лампи отива в апартамента на писателя. По време на фотосесията на няколко пъти изпуска позите на Жид, защото той от вълнение ги сменя точно преди Халсман да снима. Това кара Филип да се замисли как може да намали секундите, които предшестват заснемането или поне да ги сведе до минимум. Прекарва една безсънна нощ и на следващата сутрин създава инструмент, с който намалява тези безкрайни секунди наполовина. Използването на това изобретение повече от година го вдъхновява да започне създаването на нова рефлексна камера с двойна леща.

Халсман става добре познат и известен. Актьори и писатели го търсят. Списанията Voila, Vu и Vogue искат да работи за тях. Участва във фотографски изложби. В едно ревю на такава изложба той прочита: „Филип Халсман е станал вероятно най-добрият портретист, който имаме във Франция.“.

Този коментар има любопитно влияние върху Филип. Както той споделя:

Разбира се, че ме поласка, но и уби завинаги онова безгрижно отношение, което имах към фотографията. Почувствах, че имам нова отговорност. Поглеждах към моите снимки и се чудех наистина ли заслужавах ‘вероятно най-добрият портретист във Франция’. Преди това снимах от две до около дванадесет плаки за някой интересен или труден обект. След това ревю, плаките, които изполвах се удвоиха и дори утроиха.

Вероятно заради това ревю, една млада французойка Ивон Мозер (Yvonne Moser) се появява един ден и пита дали може да му стане асистент. След година работа в неговото студио Ивон става независим фотограф. След две години през 1937г. се женят. Много често след това се шегува с млади фотографи, че начинът да се отърват от конкуренцията е да се оженят за нея.

След година се ражда и дъщеря им Ирен, чието име буквално значи ‘мир’. Но Втората световна война започва. С нея и германските въздушни атаки над Париж. По това време сестра му и децата й заминават за САЩ и той изпраща Ивон и Ирен с тях. Две седмици след това Париж пада и Филип заедно с милиони други парижани е в колата си на път към Южна Франция. Всичко, което взима със себе си са няколко дрехи, камерата си и дузина фотографски отпечатъка. Стига до Марсилия, където се среща с американския консул. Той информира Халсман, че не може да замине за Америка, заради латвийския си паспорт и заради това, че имигрантската квота за Латвия (18 човека на година) е запълнена за следващите 17 години.

Бях отчаян, защото знаех, че парите на Ивон ще свършат, а тя не можеше да работи, защото очаквахме второто си дете Джейн.

Сестра му и съпругата му се свързват с проф. Алберт Айнщайн, с когото Филип си е разменял писма преди около 10 години. Молят го да помогне и заради неговата намеса Халсман е добавен в списъка на писателите и артистите в Европа, на които са дадени визи от Emergency Rescue Committee, комисия организирана от Елинор Рузвелт.

Пристига в Ню Йорк на 10 ноември 1940 и започва едно доста трудно време за Филип. Известен във Франция, но напълно непознат в Америка. Говори пет езика, но почти никакъв английски. Няма никакви приятели и почти никакви пари. Прекарва първите три месеца в търсене на работа. Накрая сключва двугодишен договор с Black Star,фотографска агенция, която го изпраща да снима цирк и паради. През този период трябва да се научи да работи с много светкавици – техника почти непозната в Европа. Четиримата живеят в пансион в една стая, но въпреки това седмичният му аванс не стига за двама възрастни и две бебета. След около 10 месеца осъзнава, че агенцията не може да му намира достатъчно ангажименти и започва да си търси клиенти сам.

Един ден в една модна агенция е привлечен от профила на младо момиче. За Филип то символизира всичко, което харесва в Америка: младостта, красотата и силата на тази нова страна. Момичето се казва Кони Форд (Connie Ford) – 18 годишна, току що започваща модна кариера. Тя се съгласява да му позира в замяна на снимките, които ще й направи. Решава да направи снимка, която да нарече „Американски профил“. Купува американското знаме, направено от хартия, а осветлението му се състои от две лампи. Когато Кони пристига в стаята му в пансиона, той поставя знамето на земята и я кара легне и да сложи главата си върху него. Забавен момент е че на всеки 10 мин.  телефонът му звъни. На телефонът е майката на Кони, която звъни да се убеди, че с Кони всичко е наред, защото не вярва на фотографи, които работят в някаква стаичка.

Кони харесва снимката и я слага в нейното портфолио. Месеци по-късно показва своя албум на магната Елизабет Арден (Elizabeth Arden), която веднага решава, че това е снимката, която търси, за да рекламира своето Victory Red червило. Страната е залята от брошури и плакати, на които е снимката на Халсман, а Кони става известна за една нощ. Това е първият му пробив в Америка. Фотографията печели медала на клуба на арт директорите и отваря много врати за Филип.
Една модна история за дамските шапки води до първата му корица в списание LIFE, което по това време е най-голямото постижение за фотографите. През цялата си кариера Халсман прави 101 корици за списание LIFE – рекорд, който остава като едно от постиженията, с които се гордее. Става доста търсен и успешен фотограф.

Животът ми винаги е бил интересен, защото никога не съм избягвал предизвикателствата и възможностите да тествам себе си.

Работата му в различни области на фотографията му позволяват да се върне към портретите с нови идеи, нов ентусиазъм и дори с по-дълбокото разбиране на главните предизвикателства, когато се снима портрет. И както той самият казва: „В повечето случаи фотографът трябва да помогне да обекта да се разкрие“.

Моята най-голяма страст в живота са били хората. Човешкото същество се променя постоянно. Мислите и настроенията се менят. И тук стигаме до най-важния проблем при портретите. Ако човешкото същество се състои от безброй много различни картини, коя от тях трябва да се опитаме да запомним? За мен отговорът винаги ще бъде – тази, която най-пълно разкрива външността и вътрешността на обекта.
Такава снимка се нарича портрет. Истинският портрет трябва сега и след 100 години да бъде свидетелство как този човек е изглеждал и какво човешко същество е бил.

Филип Халсман умира на 25 юни 1979 г. в Ню Йорк

В едно интервю с Леонард Нимой през 1973 след въпрос на водещия дали има специална причина да снима този автопортрет Халсман обяснява:
Халсман: Да, разбира се. Главата ми е на трипод. Исках да представя идеята, че е по-важно не каква камера имаш, а главата на фотографа.
Водещ: Доста хора носят камери наоколо.
Халсман: Носят си и главите, но не ги използват.

Историята продължава. Каква е връзката на Филип Холсман с Алберт Айнщайн, кой е най-дългият му творчески дует и защо хората около него скачат ще ви разкажем следващия път.