Тимурташ Онан и разказването на истории по хуманистичен начин

За пръв път срещнах Тимурташ покрай изложбата му във Фотосинтезис. На една среща-разговор с него в съпътстващата програма покрай тази изложба, той каза: „И ако дойдете в Истанбул ми се обадете.“. . И преди да заминем с част от клуба за Истанбул си помислих: „Защо пък да не му звъннем?“. И така… Намери време да се срещне с нас, показа ни тайни кътчета из Истанбул, разказа ни истории, запозна ни с негови приятели и цял един ден прекара с нас. Беше удоволствие да го гледам как снима и как комуникира с обектите на снимките си, как работи.

Моля, представи се с няколко думи

Роден съм и съм израснал в Истанбул, като започнах да се занимавам с фотография през 80-те години. Организирах и присъствах на много фотографски събития с изложби както у нас, в Турция, така и в чужбина, правех документални филми на социално значими теми. В момента провеждам фотографски семинари, курирам изложби и работя по нови фотографски проекти.

Какво е „вечно“ (б.а – Timeless е най-новата книга на Тимурташ) за теб?

Точно както важните произведения на изкуството, които са били създадени в даден период, не остаряват и са оценени в много различни периоди, така и остава една непреходна красота в Истанбул от векове. Ето защо исках да направя комплимент на моя град, като кръстя книгата си „Истанбул без време“. А и понятието ‘време’ е малко по-различно за градски пътешественик като мен. Преживяванията и моментите, които ми въздействат по улиците на Истанбул, определят моето емоционално (субективно) време. В този случай можем да кажем, че изкуството на фотографията е вечно занимание за мен.

Разкажи ни някоя интересна история от скитанията ти из Истанбул

ЗА ТОВА СА ПРИЯТЕЛИТЕ

През дните на протестите в парка Гези между 2013-2014 г. документирах безредиците на Таксим и улица Истиклал. Един от тези дни бях на улица Невизаде, където се намират всички барове. Изведнъж няколко протестиращи започнаха да бягат на улицата с полиция зад тях. Когато полицията пусна сълзотворния гас газ, всичко около нас побеля. Имах противогаз, но нямаше въздух за дишане, защото улицата беше много тясна и нямаше вятър.

Беше ми невъзможно да видя какво има наоколо. Намерих една врата да опипвайки в мъглата и влязох. Свалих маската си кашляйки със сълзи в очите. Вътре имаше клиенти, които бяха засегнати от сълзотворния газ като мен. Изведнъж започна да свири любимата ми песен на Том Уейтс „Innocent When You Dream“. Усмихнах се и погледнах към кабината на диджея. Моят добър приятел Илке стоеше там.

През 90-те и 2000-те години мой приятел на име Ердинч управляваше денс бар в Бейоглу (Таксим), наречен „Барака“, където бях редовен. Илке беше DJ и някои вечери ми позволяваше да пускам като ветеран DJ от 70-те и 80-те години. Един от любимите ми музиканти беше Том Уейтс. Също така, „Innocent When You Dream“, изсвирена в последната сцена на филма „Smoke“, беше една от неговите песни, която ме докосна дълбоко.

İlke работеше в други барове освен Baraka Bar. Случайно влязох на мястото, където той работеше онази вечер и когато ме видя да идвам, ми пусна тази песен.

Може би това беше единственото нещо, което щеше да ме накара да се усмихна в тази хаотична ситуация.

Това ме накара да си помисля: „за това са приятелите“.

Ако можеще да имаш една суперсила, какво би си избрал? Как би я изпозлвал?

Всички хора по света вече имат супер сили и не знаят как да ги използват по добър начин или не им е позволено. Вярвам, че моята супер сила е да наблюдавам и да критикувам.

Какво те прави различен от другите?

Аз съм обикновен човек и нямам нищо, което да ме отличава от другите хора. Като фотограф мога да кажа, че имам различен подход към обектите си. Не съм ловец по улиците. Просто обичам да се срещам с хора и да слушам техните истории. За мен най-важното е да отида на тези места и да изживея тези моменти. Снимането е след това.

Защо снимаш? Какво ти дава фотографията? А какво ти взима?

Когато бях дете, наемахме 8-милиметрови филми и гледахме със семейството ми класическите неми филми като филмите на Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън. Тъй като родителите ми бяха любители на изкуството, имах шанса да имам достъп до много романи и поетични книги в нашата къща и да слушам хубава музика в ранна възраст. Баща ми пишеше поезия и свиреше на китара. Интересът ми към фотографията започна, когато гледах филма на Микеланджело Антониони „Blow Up“ на 13-годишна възраст. Връзката ми с фотографията започна сериозно през осемдесетте години с експериментални проучвания. По-късно, когато излязох на улицата и започнах да се срещам с хора, открих, че мога да разказвам историите им по хуманистичен начин със снимки и в същото време да изразявам себе си.

Фотографията отвори пред мен голям хоризонт и даде възможност да опозная живота и реалността.

Какво е добра фотография?

Добрата фотография варира от човек до човек. Разбира се, една снимка се нуждае от добра композиция, експонация, фокус, светлина и хванат момент, но аз давам приоритет на историята. Опитвам се да видя периода, в който се намирам, с хуманистично око и да смеся и представя емоциите на хората, върху които се фокусирам, с моите собствени. Освен че гледам на живота с естетическо око, отдавам значение и на добавянето на социален елемент. Вярвам, че историите, взети от ежедневието на обикновените хора и наблягащи на реалностите на живота, са постоянни.

Ако сравниш Истанбул сега и преди, кой би харесал повече? Защо?

Това е градът, който е най-засегнат и пострадал от политическата нестабилност на страната. Това е градът, в който съм роден и израснал. Истанбул е и град на поети и писатели.

Не съм човек, който изпитва носталгия и постоянно казва, че е било така, но в резултат на лоша политика, по-голямата част от структурата на града се промени в негативна посока през последните години. За съжаление, вместо урбанизацията и застрояването, в което се отчита човешкият живот, за съжаление надделя застрояването, основано на интересите на индивиди и групи. С тези темпове няма да има празни пространства като паркове и градинки. Градът, който е ограбван от деня на моето раждане, е пожертван в името на печалбата през последните години.

Мисля, че най-красивото нещо, което е оцеляло до днес, е наличието на толерантност и статута на Истанбул като град, на когото светът завижда, въпреки всичко. Изпитва всякаква жестокост, но този град не губи нищо от красотата и духа си. В някои квартали децата все още играят на улицата. Все още има няколко жители или собственици на магазини, с които да разговаряте. Въпреки всички негативи, хора като нас ще продължат да обичат днешния Истанбул толкова, колкото и преди.

Препоръчай ни книга или филм

Мога да препоръчам много, но тези два избора могат да бъдат интересни.

Книга: Настроение в индиго – Борис Виан

Филм: Chunking Express – Kar-Wai Wong

Щастлив ли си?

Не мога да кажа, че съм щастлив човек и не търся щастието. Според мен, ако някой се чувства щастлив през цялото време, трябва да има нещо нередно. Нещастието е основната реалност в този свят. Понякога мога да се чувствам спокоен и да забравя за хаоса. Това са моите щастливи моменти и обичам да ги споделям с другите.

Кой е фотографът, на когото се възхищаваш най-много? Защо? Коя е любимата ви снимка от неговото/нейното портфолио и защо?

Днес има много фотографи, на които се възхищавам, но когато бях млад, снимките на френския фотограф Робърт Доано ме вдъхновиха. Неговият хуманистичен и поетичен начин на разказване на истории от улиците ме впечатли много. „Le Baiser de l’Hotel de Ville“ беше първата снимка на Doisneau, която видях. Все още е номер едно.

Кой е най-добрият съвет, който някога си получавал?

„Не позволявай на системата да те пороби, за да можеш да намериш своя собствен път в живота.“

Беше съвет от баща ми. Той беше истински мечтател.

Задай си един въпрос и отговори

Можете ли да ни разкажеш за твоите книги и документални филми?

До момента имам седем издадени книги. От 2018 г. започнах поредица от пет черно-бели книги за Истанбул. Всяка се състои от 120 снимки.
Istanbul Against All Odds, 2018, Istanbul A City of Strange and Curious Moments, 2021, Istanbul Against All Odds, 2022 са първите три книги.

Предишните ми книги

Historical Peninsula/Reflections, 2010

Istanbul Blues, 2009

Turkish Photographers Library No: 30, 2006

Nights on Beyoglu, 2005

Моите документални филми

Улични деца 2007, Какво се случва в Tarlabaşı 2008, Hayali Tacettin Diker 2009 (The Master of Karagöz Shadow Theatre), Kramp (За известната турска рок група „Kramp“), Historical Peninsula/Reflections 2010, Remembering Gezi 2014 бяха прожектирани и наградени в няколко фестивала.