Казвам се Антоанета Тодорова Кемилева и живея в Торонто, Канада от 1973г. Като много от децата на професионални фотографи и аз съм израстнала в лабораторията и във фотоателието на баща ми. Бях свидетел как той твореше, как виждаше и разбираше хората и се учех от един от най-известните по това време фотограф-художници, Тодор Кемилев (1910-1969). Завършиx фотография в Полиграфския Техникум и работейки с баща си поеx ателието след смъртта му. През 1969 година бях удостоена с титлата „фотограф-художник“. Заедно с моите преподавателки Янка Кюркчиевa и Лили Ахтарджиева бяхмe между първите пет жени в България заслужили това звание. Завинаги съм съхранила любовта си към фотографията, изкуството на портрета, изкуството да засвидетелстваш и документираш историята в образи, независимо от обстоятелствата, с които животът ни изненадва.
Неотдавна посетих и прочетох с интерес сайтовете на няколко висши учебни заведения, в България, където се преподава специалността Фотография. Може би ще ме попитате защо: дали ще следвам като възрастен студент, както е в някои други страни? Реших да прочета препоръчанaта „История на българската фотография“ от Петър Боев, да се запозная с това, което съм пропуснала по време на моето отдалечаване от фотографията и живота в България. Изненадaх се, когато видях, че авторът споменава само два пъти името на баща ми (стр. 236, първи том и на страница 14 в том втори.) и няма никаква друга информация или публикуван портрет, или снимка от него. Като че ли той не е съществувал, не е творил, не е запечатвал визуално историята чрез фотоапарата си в продължение на повече от 40 години…. Като че ли прочутото на времето „Фото Кемилев“ не е съществувало въобще… Каква е причината, че този автор не е отбелязал присъствието и приноса на Тодор Кемилев в истoрия на българската фотография?
Може би причината съм аз, защото по времето, когато напуснах България, хора като мен бяха обявявани като невъзръщенци и врагове на народа. След моето бягство от България през 1973 г., целият негативен и снимков архив, апаратура, апартамент и имущество на „Фото Кемилев“ и т.н. са конфискувани, и безвъзратно изгубени, а аз бях задочно осъдена на затвор и парична глоба. По този начин през онези години се наказваха хората, които напускаха България. Техните близки бяха подложени на преследвания, разпити, ограничения и други. Такива бяха наложени на сестра ми и нейното семейство. А в нашия случай допълнително, напълно изчегъртване името и творчеството на баща ни от паметта на историята на фотографията.
Със сестра ми Йоанна Кемилева сме в процес на подготовка на възпоменателно издание и изложба за живота и дейността на баща ни. Използвам възможността чрез тази публикация да напомня на тези, които са още живи да си спомнят за „Фото Кемилев“, а също да запозная младото поколение с живота, творчествoтo и приноса на Тодор Кемилев в историята на българската фотография.
Животът в Добруджа
Баща ни, Тодор Ангелов Кемилев е добруджанец. Той е роден през 1910 г. в град Добрич и е един от ранните български професионални фотографи. Едва на 17 години поставя началото на своята фотографска кариера след чиракуване при добричкия портретен фотограф Сисагиян. Брат му Иван следва и става фармацевт, а сестра му Райна следва медицина. Заедно с баща си Ангел Кемилев, младия Тодор заминава за Виена и купува студиен фотоапарат “Globica”, с който работи до края на живота си – 1 юни 1969 г.
Находчив, амбициозен и артистичен, Кемилев бързо става популярна личност между неговите съграждани. Снима много семейни и индивидуални снимки, а така също и различни моменти от културния и обществен живот в родния му град.
От 1927 до 1942 Тодор Кемилев работи в Добрич, установявайки се не само като портрeтен фотограф, но и като представител на фирма „Агфа“. Развива приемна и фотолаборатория в Балчик. Заснема тържеставата по време връщането на Южна Добруджа (1940) в пределите на България чрез снимки и кинофилм. Много от тези снимки се пазят в Историческия музей на град Добрич. Приспособява автомобила си „Опел Олимпия“ като малка лаборатория и снима на място хората за новите български паспорти.
След 1927-а, Bazargic, foto „ROYAL“, с дълбок печат на КЕМИЛЕВ, /Добрич, когато е към Румъния 1919-1940/..
Фотоателието в София
През 1935 г. Тодор Кемилев се жени за майка ни, Цветана Стамболова от София. Семейството живее и твори в Добрич, но през 1942 г. се преселват в гр. София, а „Фото Кемилев“ отваря врати на булевард „Цар Освободител“ 12 (срещу Италианското Посолство). Той се утвърждава като портретен фотограф и името му се налага сред софийската общественост. През 1943 г. Кемилев с кинокамерата си заснема филм за погребението на Цар Борис.
Високият професионализъм и репутация помагат на Тодор Кемилев да продължи да работи самостоятелно дори след 09.09.1944, когато всяка частна дейност е национализирана. Той e един от първите осем фотографа, удoстоени със званието „фотограф – художник“. Между тях са Петър Папакочев, Емил Рашев, Станчо Джишев и Минkо и Пенчо Балкански. На тях им е било разрешено да запазят частната си практика. Те всички се занимаваха предимно с художествена портретна фотография в София и поддържаха добри колегиални отношения.
След 1950 г. „Фото Кемилев“ се премества на улица “Бенковски“ 8 срещу служебния вход на „Зала България“.
Увлечението му към киното е голямо и за кратък период разкрива киносалон в град Калофер. По време на бомбардировките в София семейството се евакуира в гр. Елена, където отваря свое студио.
Баща ни Тодор Кемилев притежваше голямото умение на талантлив портретист да улови най-типичното изражение на човека, който застава пред камерата. За това е способствал и характерът му – общителен и буден, говорейки много езици, той обичаше да разговаря с хората, преди да застанат пред обектива, и да види и забележи най-доброто и подходящо изражение на субекта. Да напомня на съвременния читател, че портретната фотография по това време не се правеше с дигитална камера или 35мм филм с десетки кадри, да се щрака бързо едно след друго и да се хване и избере подходящо изражение на чoвека. Kлиентът се снимаше само веднаж на 6х9 см или 9х12 см негатив/плака и от способността на фотографа да улови и запечата завинаги неговата същност, зависеше дали портрета ще е художествен или е само за документи. Хора от всякакъв произход, поприще и професия търсеха фотограф-художника Тодор Кемилев, за да запазят своя образ и същност за поколенията. Чрез играта на светлината, улавяйки настроението на човека, Кемилев „извайваше“ максимално художествени и прочувствени портрети.
Новостите във фототехниката, бързото им прилагане в практиката, художественият подход към обектите са принципите, които съпътстваха живота на Кемилев. От стъклените негативи до модерните фотоапарати и кинокамери, от обикновените снимки за документи (дори и в тях се отличаваше изражението) до художествените снимки на артисти, поети, музиканти, певци, политици – това е творческия път на Тодор Кемилев. Апаратура от киносалона в Калофер като прожекционен апарат и анимационни и други кинофилми закупени от баща ни през 30-те и в началото на 40-те години на миналия век, бяха част от домашния ни интериор и семейно забавление. Гледахме и заснетите от баща ни и брат ни семейни филми.
Кемилев се интересуваше също от новостите в радио техника и следваше от близко развитието на телевизионото излъчване в България. Баща ни беше купил телевизор (втория в България) в средата на петдесетте години от миналия век. Размерът на екрана беше 9х12 сaнтиметра, размера на пощенска картичка. Но нямаше още излъчване. Първите пробни телевизионни излъчвания в България се правеха от МЕИ, чиято сграда беше до паметника на Васил Левски, част от сегашната галерия „Квадрат 500″. Ние, още деца, се криехме под одеало и виждахме само бели и черни линии да се движат, но чувахме глас, който питаше – „Кемилев, гледаш ли?“. Този телевизор сега е част от постоянната изложба на Музея на Политехниката в София.
Рисуването, като творчески процес съпътства Тодор Кемилев през целия му професионален път. От иконата на Света Марина, която той е нарисувал като тинейджър и още се намира в Църквата в Добрич, през участията в международни конкурси до портретните снимки, които той ежедневно създава, навсякъде личи стремежът на Кемилев да търси в своите „творби“ естетическо и художествено въздействие.
В началото на 50-те години на 20 век Тодор Кемилев започва да експериментира в областта на цветната фотография, която в този период е почти непозната в България. “Фото Кемилев” предлага портретни цветни снимки на своите клиенти. През 1964 г. и 1966 г. той осъществява две репортажни изложби с цветни снимки от архитектурни пейзажи и мигове от живота на хората във Варшава и Москва. Искам да напомня на читателите, че през тези години хората не можеха да пътуват самостоятелно до Съветския Съюз. Тодор Кемилев замина сам на свои разноски до Москва, за да види и снима живота там. Когато e пристигнал на летището, граничните служби се учудили как е дошъл сам и му „залепили“ един придружител, с който е обикалял и снимал.
Фотоархив „Кемилев“
През годините фотоархивът на Кемилев натрупва портрети на редица български културни дейци, музикални изпълнители, композитори, оперни певци, артисти, писатели, художници и политически лица от няколко правителства. Сред неговите клиенти са изпълнителите на Българската Филхармония, Радио Оркестъра, Съставът на Филип Кутев и други музикални групи; Николай Гяуров, Димитър Узунов, Никола Гюзелев, Асен Селимски, Константин Кисимов, Тинка Краева, Катя Попова, Лиляна Барева, Надя Афеян, Стоян Чилингиров, Филип Кутев, Крикор Асланян-Гудман, Борис Контохов; духовни лица между които: Патриарх Кирил, Свети Серафим Софийски (Архипископ Серафим Соболев), Епископ Партений, Митрополит Панкратий, Епископ Николай (Ректор на Духовната Академия); както и министри: Антон Югов, Вълко Червенков, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Цола Драгойчева, Мако Даков, Митко Григоров, Георги Пирински и семействата им, както и безбройни граждани празнуващи щастливи моменти като сватбени, индивидуални и семейни портрети и т.н. Тодор Кемилев беше предпочитан фотограф от чуждестранните посолства в София. Неслучайно, след покана от английския посланик да заснеме семейството му у дома им (в началото на 1950 г.), той е бил следен, за което свидетелства досието му в архива.
Според думите на наши съвременници – клиенти на „Фото Кемилев“ през 50те и 60те години на миналия век, ателието е като галерия:
“Цялото ни семейство, неизменно, посещавахме ателието „Фото Кемилев“, прекрасен художник фотограф! На витрината и в студиото биваха показвани множество портрети на музиканти, артисти, художници, писатели…цяла галерия”.
Дими Димчева
Това споделя госпожа Дими Димчева, дъщеря на виолончелиста Никола Димчев, свирил в Софийската Филхармония.
Фото архивът на ателието беше организиран от нашата майка според името на клиента и годината. Клиентите имаха възможност да си поръчат снимки от предишните години като можехме да намерим за минути съответните негативи. Фотоархивът обхващаше периода от 1942 до 1973 година.
По времето когато нашия баща живя и твори, единственото учебно заведение, в което се преподаваше фотография бе Политечническият Техникум „Юлиюс Фучик“ (понастоящем Национална Професионална Гимназия по Полиграфия и Фотография) в София. През 1967-68 година фотограф художникът Тодор Кемилев съдейства чрез Комитета на изкуствата и културата с председател Павел Матев (клиент на „Фото Кемилев“) да се отпуснат две места за студенти по фотография в Лайпциг чрез Националната художествена академия. Първите кандидатски изпити за дисциплината „Фотографско изкуство“ бяха през юни/юли 1969. Това беше с цел да се обучат преподавателски кадри по фотография и да се даде възможност на повече хора да следват и работят в областта на изкуството на фотографията, да получат висше фотографско образование, каквото тогава в България нямаше. От тогава вече са изминали повече от 50 години и фотографското изкуство е част от обучението в бакалавърски и магистърски програми на няколко висши учебни институти в България, включая НАТФИЗ, Художествената академия и Нов български университет. Мечтите и желанията на баща ни се сбъднаха, но неговият принос не се знае, не е признат в историята на българската фотография.
Тодор Кемилев умира на 1 юни 1969 г. работейки в своята фотолаборатория. Ателието продължи да съществува още четири години.
Живот, посветен на фотографията
През 2007г. сестра ми Йоанна Кемилева, художник, организира изложба с цветни снимки от Москва-1966 г. в Руския културен център в София, благодарение на съхранените негативи от нашия по-голям брат Теомил Кемилев, художник-плакатист, живеещ във Варшавa. Той също владееше фотографията и копираше цветните снимки за изложбите на баща ни. Тази изложба предизвика интерес и бяхме поканени от Община Добрич, Регионален историческия музей и Художествената галерия в града, където на 24 септември 2009г. се откри голяма изложба за фотографската дейност на баща ни със заглавие: „Живот, посветен на фотографията“. Изложбата бе свързана и с честването на годишнината от връщането на Южна Добруджа в пределите на България, тъй като много от кадрите в музея са заснети от добруджанеца Тодор Кемилев. Същевременно бяха показани снимки от културния живот в Добрич и индивидуални и семейни портрети, творчество на баща ни от периода 1927-1942г.
Баща ни Тодор Кемилев беше инициативен, предприемчив и трудолюбив. Той притежаваше търговски нюх, любов към новаторските технологии и модерния мироглед на една личност, надраснала своето време.
Като фотограф-художник и майстор на портрета, неговото име и фотоателие бяха известни не само сред артистичните и интелектуални среди в София и Добрич, но също и всред политици и хора от всякакви прослойки от периода 1927 до 1969 г. Днес „Фото Кемилев“ е неразривна част от семейната история и спомените на хиляди семейства. От младини Тодор Кемилев документира визуално историята на неговото съвремие и тези уникални снимки присъстват в много регионални музеи.
С този материал, макар и накратко, искам да припомня на живите и да запозная младите с Тодор Кемилев и неговото творчество. Искам да реабилитирам името на баща ни, което е потънало в забвение. Според „хуманните“ закони на комунистическия режим може да ти се конфискува имущество, професионални вещи, архиви, но не може да се унищожи паметта на снимките, притежавани от толкова много хора.
Когато „избягах“ от България, бях млада и не разбирах и не осъзнавах, че фотоархива на баща ни и на „Фото Кемилев“ представлява богатство от визуалната памет на историята през периода на неговия живот. Търсенето на конфискувания фотоархив е безрезултатен, изчезнал безследно вдън земята… Изненадана съм, че много от културните институции от периода, през който баща ни живя, или са нямали архив или е бил изхвърлен по време на промените. Въпреки липсата на огромния архив, ние имаме достатъчно портрети и снимки за изложба от творчеството на баща ни. Писмено отправихме запитвания до институции и използвахме социалните медии да търсим портрети дело на баща ни. Благодаря на тези, които се отзоваха досега.
Обръщам се към читателите на този сайт да разгледат семейните си албуми и да проверят дали имат портретни снимки направени във „Фото Кемилев“. Ако имате спомени от баща ни, от ателието му, моля, свържете се с нас.
Пожелавам на днешното поколение фотографи да не забравят, че всяка снимка разказва историята през периода на Вашия живот.
Авторски права на снимките и текста са запазени.
Автор: Антоанета Кемилева
За въпроси и връзка:
Йоанна Кемилева тел. 0888 76 28 54 yoanna_kemileva@abv.bg
Антоанета Кемилева – antoanetakemileva@gmail.com
